Десетки хиляди марширувахме по улиците на София през юни. Много неща се случиха оттогава, но (сякаш) някой целенасочено се опитва да ни убеди, че протестът умира, че загубихме битката. А сега накъде?
На много хора им се иска да сме като украинците: защо не можем и ние да излезем няколкостотин хиляди на улицата?
Защо не сме радикални като украинците?
Защо не сме организирани като украинците? Споделям някои разлики, които ми се струват важни. В Украйна има легитимна опозиция, която ръководи протестите т.е. има йерархична структура като на война – с командири и командвани. Тук ние правим нещо, което досега не е правено. Работим в хоризонтална структура и ако тя не е ценна сама по себе си, то поне гарантира, че нашият успех няма да „бъде яхнат“ от някой амбициозен опонент на сегашната власт. Стига да успеем да задържим хоризонталността, разбира се. Друго, украинците са 44 милиона души. Дори на брой протестиращите им да са повече от нас, като процент не са. Още, Киевският съд забрани протеста. Нашите се правят, че протест няма. И най-големият успех на пропагандната машина в България е, че успява да успи голяма част от българите с песента „Нищо страшно няма, всичко е постарому“ – няколко платени лумпена бродят безпътно улиците на София.
Да, ама не! Ако има безпътица, то това означава, че
ще строим нов път.
Защото сме решени! И не, това не е поредната магистрала. Ред е на автентичния граждански път. Дванадесет месеца никой не яхна протеста, въпреки усилените опити това да стане или да ни се втълпи, че е станало. Да, той намаля и отслабна след мощните удари на пропагандната машина, задвижвана от хората във властта, но остана истински, остана граждански, остана наш!
От тази перспектива ние отказваме да приемем, че сме победени, отказваме да допуснем някой да ни убеди, че вече нямаме сили, отказваме да се откажем. Оттук нататък на улицата вероятно няма да има десетки хиляди души, ще останат малцина по-устойчиви на студа. Но вкъщи, в сърцата и в умовете на стотици хиляди ще
се ражда нашето гражданско общество,
нашата свобода! Да, така е! Площадът е място за революции, но нашите умове са единственото място, на което може да се роди свободата – онази, която ще расте, ще се развива и накрая ще победи.
Това са думи за финал, може би, но ги слагам преди него, защото е нужно да внеса едно пояснение.
Това не са клишета, с които целя да надъхам някого и най-вече себе си. Близката, а и по-далечната ни история дават немалко примери за това, че кървавите революции (някои днес ги наричат „радикални действия“) носят само лъжлива свобода. Всеки външен освободител непременно се превръща в поробител и когато чакаме Принца на белия кон, е добре да си припомняме това.
Когато освободим умовете и сърцата си от страха, омразата и клопките на пропагандата, ще се учудим колко много място ще се отвори. Място за мисли, мечти и планове за действие. Това вече се случва. Като част от Протестна мрежа, виждам десетки умни, способни и активни българи как работят заедно по малки и не толкова малки проекти, които бавно, но сигурно ни водят към успеха – оставка и избори веднага. Паралелно с това осъзнаваме колко сме силни и колко права имаме. Заедно се справяме със страха от уволнение или други репресии. Започваме да се възползваме активно от гражданските си права и привилегии и градим онова, което 24 години не беше съградено – Гражданско общество в България. Не елит, не ВИП-ове, не интелигенция, а маса, гражданска маса, активна гражданска маса.
А оттук накъде? Загърбваме страха и песимизма, загърбваме амбициите за бърз и лесен успех и ставаме граждани. Аз поемам този път. А ти?
Публикувано в брой 19 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: