Хъшове

Безкрайно уважавам всеки, дръзнал да се занимава с изкуство и култура у нас, бил той писател, поет, актьор, режисьор, художник, музикант и прочие. Със сигурност не е нито лесно, нито благодарно, за платено да не говорим.

Обаче наред с възхищението и признателността, изпитвам и яд към т.нар. български интелектуалци. Изпитвам раздразнение, гняв, разочарование дори. Защото са все неразбрани, недоволни и обидени (да, наясно съм, че това е често срещана черта у тези хора, но все пак…). Отделили са се в нещо като елитарен клуб, гледат отгоре над останалата част от обществото, не допускат никого, стоят си на върха самотни, обърнали гръб на света, защото той не ги цени и разбира. Не участват в събития, освен ако не ги засягат пряко, че дори и от тези, които ги касаят, странят. Обикалят от сутрешен блок на сутрешен блок да обясняват как са притиснати до стената, как получават мизерни заплати,как не срещат подкрепа от страна на държавата. И дотам.

Винаги съм смятала, че това са личностите, стожер на обществото, които задават дневния ред. Тези, които първи посочват и осъждат несправедливостта, пошлостта, подритването на морала и превръщането му в разменна монета. Носителите на промяната и корективът на неправдата. Но не би. Нашият културен елит все стои някак отстрани, ангажиран предимно със себе си и затънал във вътрешни войни и борби за надмощие. Нашият културен елит допусна чалгата да се наложи не просто като най-продавана и харесвана музика, но и като идеология едва ли не, като начин на живот и пример за подражание. Допусна на театралната сцена да се играят постановки,чиито сюжет е по-близо до предавания ала „Комиците“ или „Пълна лудница“, отколкото е качествена драматургия. Позволи да бъде натикан в ъгъла и да получава жълти стотинки. А за да оцелява, рецитира класическа българска поезия в услуга на цекоминевата банка, снима се в клипове на фолкпевици, участва в малоумни реклами, превежда текстове, защото собствените му такива не стигат за насъщния, става водещ на разни халтури, участва във „VIP Brother“ или свири/пее/рисува в подлеза на Софийския университет. Ето затова ме е яд на него – защото веднъж не се обедини и не излезе да протестира срещу всичко това. Не настоя за по-високо заплащане. Не заклейми властта и политиката ѝ последните години. Не се изплю в лицето й, както тя го прави ежедневно. Отделни хора го направиха, но не и цялата общност, съсловието, заедно, като един, като едно цяло.

Един човек обаче успя да промени това – обедини така разединената интелигенция и тя за пръв път от много време насам заговори едновременно, на общ език. Слави Бинев и назначението му на поста председател на Комисията по култура и медии предизвика остра реакция, каквато дори повторният избор на Вежди Рашидов за министър не успя. Много гневни отворени писма заваляха. Последва протест, после и оставка – но не на архонта, а на Александър Морфов, режисьор на едни от най-запомнящите се, въздействащи и качествени постановки в Народния театър. Морфов залепи звучен шамар не само на властта, но и на колегите си от арт средите, давайки им пример що е то гражданска позиция и как се отстоява тя. За тази си постъпка заслужава уважението и аплодисментите на всички ни.

Тази година, между другото, постановката му „Хъшове“ чества 10-тата си годишнина. Речта, която произнесе на юбилея на спектакъла беше точно в духа на постъпката му от преди няколко дни. Хъшовете на Морфов са не просто актьори, по случайност получили роля в пиесата. Хъшовете на Морфов са като хъшовете от Браила – те са идеалисти, бунтари и чисти сърца. Ако сте гледали представлениетo, знаете за какво говоря /никога няма да ми омръзне, явно и никога няма да спра да се разплаквам всеки път, щом го гледам/. Не играят по задължение, играят с душата си, влагайки себе си в образите, че и повече дори. Тези хъшове не само на сцената имат кауза, не само на сцената се борят за България. Направиха го и извън нея/ и извън нея успяха отново да ме просълзят/ – обявиха, че ако Слави Бинев не се оттегли от поста си, ще подадат колективна оставка. Достойна постъпка, на която е способен само един хъш.

Малко са съвременните хъшове, често не ги чуваме и забеляваме между силиконовите актриси и мускулестите актьори, подвизаващи се на сцена „Биад“, които със сигурност преобладават. Обаче ги има – доказаха го миналата седмица. Вече не съм толкова ядосана, а съм спокойна – не е обречена българската култура, щом хора като тях са още тук и реагират.

Да живее България!