Седмицата мина под знака на дългоочаквания мач Кубрат Пулев – Владимир Кличко, детското издание на конкурса “Евровизия”, новото правителство и изчезналите тефтери на Филип Златанов. В тази каша, в която се намираме от години, на фона на целия хаос в държавата, отчаяно се нуждаехме от герои като Пулев и малчуганите Крисия, Хасан и Ибрахим, които да ни дадат повод да се гордеем, че сме българи.
Затова се бяхме залепили пред екраните, стискайки палци и хапейки нервно устни, с надеждата поне една положителна новина да чуем, едно хубаво нещо да ни се случи. Ето защо не се разочаровахме от вторите места, а искрено се зарадвахме и благодарихме на боксьора и невръстните изпълнители за борбеността им, духа им и емоциите, които ни подариха.
В една друга реалност обаче едни тефтери, съдържащ инициалите на властта и представляващи веществено доказателство в дело срещу бившия шеф на комисията за предотвратяване на конфликт на интереси, изчезна. И сякаш не се изненадахме. Не повярвахме и на версията на вещото лице. Не се възмутихме. Очаквахме го. Отдавна сме загубили вяра в съд и прокуратура, подобни случаи не са прецедент, а по-скоро практика. Златанов може и да бъде осъден, но той е дребна риба. Въпросът е ще има ли последствия за хората, чиито инициали той е написал – че те дори не са разпитани по случая! Ще дочакаме ли момента, в който ще видим осъден политик? Какво стана с делото срещу Сергей Станишев за изгубените секретни документи? А къде е Христо Бисеров и ще понесе ли отговорността си? Ще има ли наказани и осъдени за случая КТБ? Ще се води ли безпристрастно делото срещу Цветан Цветанов сега, когато партията му отново е на кормилото на държавата? Не вярваме, че ще се случи. Спряхме и да се надяваме. Затова заявките за реформи в съдебната система /стр. 5 и 6/ подминаваме с ироничен смях.
Така реагираме и когато се заговори за цялостни промени в здравеопазване, образование и енергетика. Сякаш не отразихме, че на 14.11. беше Световният ден за борба с диабета /стр. 9/. Съсредоточихме се върху 10.11. и 25-те години преход. Всички записахме патетични статуси колко се е променила България, какви свободни сме станали, възмущавахме се от социологическите данни, които показваха, че един голям процент от хората си искат предишния строй, а младите не знаят кой е Тодор Живков, и не разбирахме защо. А отговорът е съвсем прост – преход нямаше. Не и по начина, който го виждахме. Една част от нас, будните и дейни, се сърдим на останалите, че отказват да участват в него. Дали не очакваме прекалено много? Повече от 40 години бабите и дядовците ни и родителите ни са чували “не мисли за нищо, държавата ще се погрижи”. Днес от тях очакваме да са предприемачи, будители, активни граждани. Очакваме да са ни научили на същото, а не тепърва да навлизаме в тези области. Но това не става за ден и два, за година или две. Изисква време и търпение. Младите не знаят що е то комунизъм просто защото нито училището, нито семейството, нито медиите ако щете, не са им разказали. Нека за малко спрем да се възмущаваме и съдим, а да помислим как да променим картината и преходът най-сетне да започва да се случва.
Хубаво е да имаме поводи за гордост – достойни българи много, които носят името на страната ни по-света. Обаче в действителност гордеем ли се със себе си, с изборите, които правим, с битките, които водим, с делата и думите си? Тема за размисъл за някой следващ брой…
Уводната статия в бр. 46 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: