Съдебната система на една държава е крайният и най-висш гарант за нейната демократичност. В съдебната система се оглежда цялото управление и се показва какво е – чисто и смислено или недостойно и ненужно. Работещият съд може да гарантира свободите на личността, да я защити от произвол на монополи, работодатели, недоброжелатели… и на самата изпълнителна власт. Когато някой от органите на Темида дори за миг престане да функционира, организмът на страната започва да загнива в собствената си киселина.
На 8 октомври 2013 г. Конституционният съд на Република България нанесе тежък удар върху едва проходилото наше общество, като практически окончателно престана да изпълнява ролята си на противоотрова. Лицата на снимката възстановиха Делян Пеевски в длъжността му депутат в 42-то Народно събрание, като със своето Решение № 7 погазиха закона, собствените си правила и Конституцията на Републиката. Решението е взето с 6 гласа „за“, 5 „против“ и 1 глас „с особено мнение“, според което просто… няма такъв казус. А чл. 15 на Закона за КС казва, че решенията трябва да бъдат взети „с мнозинство повече от половината от всички съдии“…
През 2011 г. сп. „Тайм“ обяви за личност на годината Протестиращия човек. Още в онези дни обществото у нас започна да усеща насладата на свободата и да осъзнава цената за спечелване на своето бъдеще. И постепенно да разбира, че единият човек е малък, но самият Човек е голям. Всички ние заедно можем повече. Защото демокрацията означава, че властта принадлежи на народа. На теб и на мен.
През 2013 г. вече над четири месеца ние сме на улицата. За да извоюваме своята свобода. И да знаем, че тя е сладка победа. Защото между времето, когато Народното събрание гласува безочливо Пеевски за шеф на ДАНС и Конституционният съд го върна неправомерно в Парламента, Протестиращият човек ясно и недвусмислено заяви, че не желае това управление. Казва му го в лицето. Използва всяка възможност. Защото честта е сладка, а достойнството е заразително. А нашият премиер, който не познава тези качества, страхливо се измъква през изходи за боклуци и през задни дворове, отказва посещения на театър, подсмихва се нервно, намигва неадекватно и не знае на кой свят се намира. И в същия ден, когато съдът достигна своите невиждани дъна на срам и позор, Орешарски отново се къпеше в народната любов и в собствената си пот, докато колата му измине няколкото десетки метра между гражданската обсада и „свободата“. А тя се оказа нов лабиринт в сградата на Министерски съвет и в него трябваше отново трескаво да търси поредния заден изход, който вече да не е заварден отвън. Намери такъв два дни по-късно при изхода до тоалетните на Шератон.
Тази негова свобода обаче е подменен затвор. Не само затвор на лъскавата му лимузина, а затворът на собствениците му и затворът на собствената му съвет. Министър- председателят на България е най-несвободният човек в страната. А ние се връщаме отново на площада, защото искаме да заявим, че като свободни хора няма да търпим подменените стойности на октопода. И колкото повече расте нашето нетърпение и недоволство, толкова по-сладка и красива става свободата ни. Ние вече знаем и няма да забравим, че наследниците на престъпния комунистически режим обърнаха нашите стойности и нищо от това, което ни предоставят, не е такова, каквото изглежда. Нищо от това, което ни говорят, не е такова, каквото звучи. Нищо от това, което ни обещават, няма да се случи. Защото те са зависими. Защото чрез тях ние ставаме зависими. Защото парламентът ни е прогнил от зависимост и се разкапва. Защото съдът ни е зависим и взема послушни решения. Питате от кого ли?
Още ли се чудите защо въпросът „Кой?“ остава най-важният в момента?
Оставка
Публикувано в брой 11 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: