Една пролетна утрин в средата на април 1989 г. не особено многобройни групи китайски студенти излизат на площада Тиенанмън в Пекин (от кит., без ирония, Портата на небесното спокойствие; в България все още повече се използва „Тянанмън” под влияние на руската система за записване на китайските названия), за да изразят почитта и скръбта си при новината за смъртта на Ху Яобан, бивш генерален секретар на Китайската комунистическа партия (ККП). Това скоро ще прерасне в многохилядни шествия, а няколко седмици по-късно „жълтите павета” на Китай ще бъдат опръскани с кръв.
Две години по-рано Ху Яобан е свален от поста си и поставен под домашен арест заради подкрепата си към студентските вълнения предишната година. Заради реформаторския си дух, той е любимец на студентите и затова, когато научават за смъртта му, те се събират на Тиенанмън да му отдадат почит. Хардлайнерите от компартията обаче виждат твърде много излишен патос и спонтанност в този акт, въпреки че, както благоприличието повелява, самият Централен комитет също организира официална траурна церемония в чест на починалия, макар и низвергнат лидер. Официално да се скърби – може и дори вероятно трябва, но спонтанно – не.
Това е, което пали фитила в самото начало. Неуважението към смъртта на лидера и скръбта на студентите и интелектуалците поражда вече протестното движение от края на април 1989 г., просъществувало до 4 юни, когато китайското комунистическо правителство изпраща танкове и армия на площада Тиенанмън, за да го потуши.
Решението за крути мерки е взето именно под влиянието и дори натиска отново именно на хардлайнерите от китайската компартия. Те са мнозинството, макар и не всички от върхушката на ККП, съответно и на Китай. На тяхна страна е най-влиятелният комунист (макар и извън Политбюро), Дън Сяопин, а срещу тях е изправен, почти сам, Джао Дзъян, който е генерален секретар по това време. Джао прави същата „грешка” като тази на предшественика си Ху – да подкрепи студентите в исканията им за реформи, и също като него по-късно изпада в немилост заради тази си позиция.
През 2009 г. в Съединените щати и Великобритания са публикувани записки, свалени от диктофон, и размисли на самия Джао Дзъян по темата Тиенанмън`1989. Книгата, озаглавена „Затворник на държавата”, изпраща тревожно послание – трагедията се е случила, първо, поради липсата на диалог. До степен, че когато студентите отправят към парламента въпроси, свързани с корупцията, върховният орган отказва да ги включи в дневния си ред. И второ, заради груба злоупотреба на властта със силата на подчинените й медии. По думите на Джао, протестът на китайските студенти не изглежда особено заплашително в началото, по-скоро дразни партийната върхушка. Около седмица след началото на протеста, „някои от тях (студентите – бел.а.) смятаха, че трябва да продължат занятията и вече го бяха направили, докато едно малцинство се противопоставяше на връщането в аудиториите. Вътрешните търкания вече бяха очевидни в някои университети. Някои от студентите се опитваха да започнат занятия, докато други, по-крайно настроени, блокираха входовете към аудиториите, за да им попречат да вляза.” Простете за хумора, но звучи все едно Орешарски да беше изкарал танковете срещу студентската окупация у нас през 2013 г.
Вместо да се опита да започне преговори и да помисли за компромис обаче, на 26 май 1989 г. китайската компартия си позволява да прекрачи още една граница, заклеймявайки студентските протести като „насочени против социализма” в статия в официозния „Народен вестник”, пише Джао Дзъян. При това тези думи буквално са сложени в устата на най-влиятелния човек в Китай, Дън Сяопин. Това за студентите е кръвна обида. В държавата, където думата за социализъм (и на български е така, впрочем) е 社会主义 – „общество + -изъм/идея”, и всичко по дефиниция е социалистическо, най-алтернативното, което можеш да направиш, е да настояваш за „перестройка” като на Горбачов, за да стане социализмът ни, пардон, животът ни по-добър.
Според Джао Дзъян, студентските вълнения се възпламеняват с нова сила именно заради тази статия. Междувременно, противниците от върхушката са на мнение, че той е този, който влошава нещата с речите си. И докато на върха на комунистическата партия се замерят с обвинения, на площад Тиенанмън започват прояви на гражданско неподчинение – от типа на гладна стачка. Студентите са цивилизовани, но не се дават. Започват да припадат на площада и да предизвикват съчувствие. Част от обществото също открито ги подкрепя. „Отговорът на властите подхрани обществената симпатия и подкрепа към студентите. Видеозаписи показваха, че навсякъде, където отидеха студентите, ги посрещаха тълпи, които ги аплодираха. Някои дори се присъединяваха към протестите. Дори полицията, която се строяваше за блокада, правеше само повърхностни опити да ги спре, след което всички преминаваха”, пише Джао. По неговите думи, а и според световните правозащитни организации, протестите в Пекин през 1989 г. са били спонтанно студентско-гражданско движение, останало мирно до самото си кърваво потушаване.
На 4 юни се навършват 26 години, откакто китайското комунистическо правителство изпраща въоръжени сили и военни машини да потушат „противообществените” демонстрации на скръб и протест на площада Тиенанмън.
За тази трагедия в Китай все още не се говори по обясними политически причини – върхушката вече е друга (това там значи много или най-малкото повече, отколкото у нас), но системата и Партията още са същите. Темата не е особено PR-ефективна, а при дадени обстоятелства може да стане дори опасна. Когато трябва все пак да се спомене, сдържано го наричат „инцидента от 04.06.” (六四事件). По примера на „инцидента от 5 април”, когато на обществото и студентите отново е забранено да оплакват смъртта на велик за тях лидер – Джоу Ънлай.
Е, Западът още „надува гайдата” по всички информационни канали, когато наближи честване на годишнина от потушаването на протестите на Тиенанмън от 1989 г. Някои циници-конспиратори казват, че това ще продължи още някоя и друга година, в зависимост от това дали и колко бързо Китай ще подчини напълно света в икономически план. Но това, че Китай има министерство на пропагандата, а ЕС и САЩ нямат, не означава, че на запад няма пропаганда, съзнателна и не само.
Изблиците в защита на човешките права и възпоменание на загиналите при Тиенанмън понякога оставят впечатлението, че това си е един вид „китайска му комунистическа работа“. Веднъж годишно като че ли забравяме, че танкове така прегазиха и Прага веднъж, и само цъкаме назидателно с език. Но Тиенанмън`1989 не е проблем, типичен само за китайския социализъм. Трагедията е резултат на политически грешки, каквито в историята не веднъж са допускани – липса на воля за диалог и всякакво разбиране въобще между гражданското общество и управленската класа.
Коментирайте чрез: