Национализацията, с две думи казано, е прехвърляне на частна собственост в държавна. Ще цитирам Уикипедия – „Основен въпрос при национализацията е справедливата компенсация на предишния собственик. Най-противоречиви са национализациите, при които компенсация не се изплаща или тя е неоправдано ниска (експроприация). Много национализации чрез експроприация са извършени след идването на власт на комунистически режими, за които това е основна част от идеологията“.
Миналата седмица министър Драгомир Стойнев размаха пръст на електроразпределителните дружества и се стартира процедура по отмяна на лицензите им. Защо? Сагата БЕХ–НЕК– ЕРП–потребители няма край и не е от вчера. Писали сме често за бомбата, която цъка в енергетиката. В случая скандалът е за неплатени 318 млн. лв. от ЕРП-тата към Националната електрическа компания (НЕК), за което тя се оплака на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране. Тези суми са натрупани заради прихващания на задължения, които компаниите правят, като съответно така намаляват сумите, които й дължат. А защо и какво прихващат? Най-големият препъникамък се оказа „зелената енергия“. Тя усилено се разви през 2012 година и за да няма скок на цените на тока, държавата реши да ограничи плащанията от НЕК за нея и да го стовари на плещите на ЕРП-тата. Което ги принуди да прихващат това, което тя им струва и което следва да бъде платено от нея, от сумите, които те дължат към компанията.
Да се върнем на нациоанализацията обаче, така бленувана не само от министъра на икономиката, енергетиката и туризма, но и от видни популисти като Волен Сидеров, който миналата година дори окичи билборди в предизборната си кампания с лозунга „ЧЕЗ, ЕВН и Енерго про вън“. А след бурните протести през февруари 2013 година заради сметките за ток дори стартира първа процедура по отнемане на лиценз – на ЧЕЗ, прекратена няколко месеца по-късно. Възможна ли е тя?
На теория – да. За целта обаче трябва държавата да отдели няколко милиарда, за да изкупи трите компании. Отнемането на лиценз не отменя собствеността върху преносната мрежа. Тя следва да се закупи. Според Стойнев пари има. Но не обяснява откъде ги има и пропуска удобно да коментира състоянието на Българския енергиен холдинг, собственост на държавата, който не спира да тегли заеми, с които да покрива и свои стари такива, както и тези на НЕК и останалите си дъщерни дружества. Това, което той и колегите му не разбират или се правят, че не разбират, е, че не частната собственост е причината за предстоящия колапс на енерийния сектор, а именно прекаленото вмешателство на държавата в него. Когато цял свят говори за либерализиране пазара на електоенергия, за диверсификация, ние вървим точно в обратната посока. Вярно е, че ЕРП-тата са монополи, всеки в своя регион от страната, в който действа. Само че борбата с монопола изисква да бъдат включени нови доставчици, така че да може всеки от нас сам да избира от кого да потребява. А не в появяването на нов такъв, бил той и държавата. Виновни не са трите компании и решението на проблема не е в прехвърлянето му на прокуратурата, а в изработването на стратегия за справянето с кризата в енергийния сектор. Желание и смелост за това действие обаче липсват.
Евентуална национализация ще бъде сериозно предупреждение към инвеститорите – и местни, и чуждестранни, които и сега не изобилстват. Не само че ще ги откаже да вложат средства в скромната ни държава, но и ще изгони тези, които вече са го направили. Няма гаранция, че щом правителството е решило да одържави една или няколко компании, това ще подмине и други. Никой не инвестира в страна, в която над частната собственост виси заплахата да престане да бъде частна. А и всички сме свидетели как „работят“ държавните компании в последните години – дългове, загуби, неизплатени заплати, клоняща към нулата полза за икономиката. Ефект ще има и върху отношението на Европа и света към продуктите и услугите на местните фирми – вероятен сценарий е износът да се свие драстично, щом предупредителната лампа е светнала, при положение, че именно експортът допринася за крехкия растеж на брутния вътрешен продукт през изминалите месеци. Има ли смисъл да споменавам, че всичко изброено ще доведе до още по-голяма безработица и обедняване на населението?
В икономиката съществува и терминът „реприватизация“. Тоест, приватизирана е дадена компания някога, после държавата си я национализира и след време пак я приватизира.
Разликата тук обаче е, че това „след време“ ще коства много загуби, защото повторното продаване на компании на частни лица ще бъде за значително по-малки суми от получените при първата приватизация. Печеливши няма да има. Кандидати – също.
Освен национализацията друга завидна цел, върху която работят управляващите, е реиндустриализацията. Ще се изливат милиони в предприятия като „Химко Враца“, „Кремиковци“, „ВМЗ Сопот“. Това са милиони от средствата на данъкоплатците, без план за оздравяването на тези заводи и дори без анализ нужни ли са те въобще и няма ли парите просто да потънат в нечий джоб. Защото една част от тях отдавна са на командно дишане – нямат поръчки, не реализират приходи, които да осмислят съществуването им, няма изгледи за възраждането им. Те не биха генерерирали нови работни места и съживяването на съответния регион, в който се намират. Точно обратното – ще продължават да затъват в дългове и да чакат държавата (ние) да ги покрива.
В същото време щедро, но тихомълком, се дава път на една верига за продажба на цигари, пакетирани изделия и печатни издания. Една банка, свързана със същата тази верига, иска достъп до ЕСГРАОН (Единна система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението). Същата тази банка, която съхранява голяма част от парите на държавата, скоро придоби „Петрол“, погълва други дребни финансови институции и дори си направи партия, чиито богати членове плачат за бедните. Но тук монопол властта не вижда. И не вижда необходимост да се намеси.
Това далеч не означава, че трябва да се стои със скръстени ръце. Напротив. Правителството би могло да реиндустриализира, но там, където би имало смисъл – в ключови сектори на икономиката, които обаче биха се развивали, а не са просто спомен за славни времена от времето на соца. В такива, които биха осигурили заетост на хората, в които парите няма да потънат безвъзвратно в опит да се печелят симпатии, а ще отидат по предназначение и ще има ефект от тях. Всичко останало е популизъм и завой към комунизъм. Да живей!
Публикувано в брой 32 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: