Материалът е на френския ежедневник ,,La croix”. Публикуван е в броя им от 03.11.14 г. Превод – Мила Василева
Да си на 25 в Източна Европа, двадесет и пет години след падането на Берлинската стена, „La Croix“ отиде в стария източен блок, за да се срещне с онова поколение, коетоне познава комунизма. България днес.
За да намери думите, Ивайло Динев мачка червеникавата си брада. После разказът тръгва, построен под формата на пледоария. Студентмагистър по културна антропология в Софийския университет, с искрящи очи и черна тениска на джаз група. Изправен пред оранжевата стена на едно кафене в столицата на България, той говори за историята.
„Празнината, която остана след падането на комунизма, беше запълнена само с най-лошите възможни човешки качества“, казва той. „Узурпаторите са превърнати в герои. Те не са успели, защото са имали добро образование или изключителни морални ценности, а защото са имали връзки, където трябва, защото са си послужили с хитрост, а понякога и със сила.“
Ивайло е роден свободен
Ивайло е бил на три месеца, когато на 10 ноември 1989 г., преврат води до прекратяването на повече от 35годишната диктатура на Тодор Живков, държавният глава, подчинен на Москва. Сега на 25, младежът принадлежи към това поколение българи, родени при падането на комунизма, които не са израснали под сянката на Желязната завеса и са били пощадени от страха: този от дефицити, от трудови лагери и диаболичните удари на ДС (в оригиналната статия на френски Darjavna Sigournost бел.пр.), „българското Щази“, способно да разрушава цели родове и репутации дори само чрез слухове.
За разлика от баща си, счетоводител, починал от рак през 2011 г., и майка си, която е медицинска сестра, Ивайло е роден свободен. А за какво? България няма нищо общо със страната, мечтана от революционното поколение на 1989-та. Регулярните доклади от страна Европейския съюз, на който страната е член от 2007 г. насам, говорят с доста дипломатичен тон за злините, които я задържат в състояние на един твърде дълъг пост комунистически преход. Наричат се мафия, присвоявания, бедност, емиграция…
Гражданското общество се буди
Населението, потънало по принцип в мълчание, в продължение на месеци през 2013 г. провеждаше множество протести с призив за детронирането на политическата класа, доминирана от бивши комунисти и сътрудници на ДС. Гражданското общество се събужда, възторжено коментираха наблюдателите.
От есента до края на м. януари, студенти окупираха университети в София и в цялата страна. Ивайло, почитател на Жил Дельоз и Макс Вебер, се превръща тогава в лидер. Отказвайки достъп до аудиторията, в която трябва да преподава, на професор от СУ, обвързан с бароните на системата, младежът казва: „Ние тънем в мизерия, апатия и липса на солидарност. За 23 години 3 милиона българи напуснаха страната ни, ние решихме да не бъдем следващите.“
Освободен от всякакви компромиси с миналото, в което не е живял, Ивайло не е единствен случай. Редица млади българи се възползваха напоследък от възможността да излязат от анонимност и да заявят своята решителност да изчистят страната. Остава им само да открият начина.
Мълчанието за комунизма
Ивайло избухва в смях при идеята да се присъедини към някоя политическа партия. И обяснява: „Когато си член на дадена партия, ти зависиш от интересите й. А България има бедствена нужда от хора, които говорят истината.“ Така че за момента той остава в ролята си на говорител на младежта. Скоро излезе от печат и неговата книга с недвусмисленото заглавие „Наш ред е!“.
„Недоверието към политическите партии е повсеместно“, отбелязва доц. др Анна Кръстева, преподавател по политически науки в Нов български университет. Но младите са най-критични и не оставят лесно да бъдат омаяни. Те не мислят вече за политическата сцена в терминологията на комунизма и антикомунизма. Това, което ги мобилизира, са екологичните каузи, появата на бежанците… И все пак не бива да забравяме, че младежта е разнородна. Някои млади хора са податливи на националистически влияния, други се вълнуват най-вече от кариерата си.
Децата на времето след 1989-та не познават комунизма добре. На тези въпроси не се отделя повече от една глава от учебника по история за последната година в гимназиалния курс. Няма нито един паметник на жертвите на режима. „Комунизмът е обект на мълчание, не само в публичното пространство, но и в домовете на хората“, казва Луиза Славкова, анализатор на Европейския съвет за външна политика, за която в момента тече пълна подготовка за „25 години свободна България“, серия събития, които имат за цел да дадат едно подълбоко разбиране за комунизма.
Ненавижданата политическа класа
Неизказаното оставя поле за митове, подхранени и от твърде редките дискусии с родителите на тема миналото. Някои хора им вярват, други не. Анна Пелова, 25-годишна, е от последните. „Моите родители са ми казвали, че преди всичко е било подобре, защото всички са имали работа“, казва тя на перфектен английски. Но това минало ме плаши. Не си представям да не можеш да напускаш страната.
Също като Ивайло, и Анна мрази политиците. Но, за разлика от него, тя е поела вече риска да се присъедини към партия. Но не коя да е, във всеки случай. Определяща себе си като „човек, който не обича да си мълчи“, тя е избрала една сравнително нова формация, “Зелените“, на която е съпредседател от юли.
„На изборите ние бяхме единствените, в чиито листи нямаше нито един таен агент“, обяснява тя. На изборите за Народно събрание на 5 октомври, Анна не можа да влезе в парламента, а партията й се разписа със скромния резултат от 0.61 % от гласовете.
Въпреки това, младата жена остава твърдо решена да покаже на своето поколение, че да се бориш за по-добро бъдеще в България има смисъл.
Анна не намира покой. Тя, която е учила и работила в Лондон като счетоводител във фирма, сега живее от спестяванията си и споделя двустаен апартамент в София със съквартирантка, за общо 360 лева на месец (182 евро бележката е на „La Croix“).
„В Лондон имах добра работа, но исках да приложа в България знанията, които съм придобила на Острова“, разказва тя. Майка й, педагог, и баща й, който отглежда орехи и работи с кожи, се опитали да я разубедят: „Казаха ми, че съм луда!“. Напразно.
„Аз им върнах надеждата“
Шистов газ, корупция, Споразумението за свободна търговия между ЕС и САЩ… Анна участва във всички протести. Дори вече е успяла да убеди родителите си също да се включат.
„В началото ми казваха, че няма никакъв смисъл да се протестира“, казва тя. „А после започнаха отново да упражняват правото си на глас. Аз им върнах надеждата.“
В партийна структура или не, една част от младежта безкомпромисно контролира всеки ход на политиците, при това с благословията на възрастните. Иво Божков, 32-годишен блогър, заедно с още дузина свои приятели от протестите, внесе през февруари сигнал в прокуратурата срещу уличени в корупция представители на политическата класа, банковия сектор и медиите (Делян Пеевски, Цв. Василев и Николай Бареков бел.пр.).
„Протестите спряха, но ние продължаваме да упорстваме“, казва възпитаникът на Парижкия институт за политически изследвания (SciencePo), неуспял кандидат от листата на Реформаторския блок на изборите през октомври.
Отричайки правилата на играта, дали Ивайло, Анна, Иво и всички други ще успеят да осъществят надеждите си? „Едно е сигурно“, посочва Анна Кръстева, преподавател по политически науки, „Едно ново гражданско общество вече е родено. Българите започват да изискват“. Сред тях младите са най-бдителни.
Тежестта на миналото
Наричана 16-та съветска република до 1989 г., България поддържаше много тесни връзки с Москва. Тя все още остава дълбоко белязана от вездесъщата Държавна сигурност (еквивалентна на източногерманското Щази), на която, според историците, е сътрудничил минимум един на всеки четирима от населението.
Тази страна с население от 7.3 милиона души е най-бедната в Европейския съюз. Тя има най-ниския брутен вътрешен продукт, равняващ се на 6 000 евро на глава от населението. Средната заплата е 800 лева на месец (403 евро).
Поради емиграцията и спада на раждаемостта (9.32 промила), населението намалява. Коефициентът на нарастване на населението е 0.83% и е един от най-ниските в целия свят.
Както и гражданите на много други европейски държави, българите също имат навика да отбягват изборните урни. На изборите за представители в Европейския парламент през миналия май, гласувалите се увеличиха до 35.84 на сто (при средно ниво за ЕС от 42.54%).
Мариан Мюние, специален пратеник на „La Croix“ в София
Коментирайте чрез: