Наръчник на избирателя

0

карикатура - Христо Гатев

Настоящият работен експеримент има за цел да се опита да даде отговор на вечния въпрос на българския гласоподавател: ,,Има ли смисъл да гласувам?‘‘ За целта, ще създадем импровизирана изборна надпревара по българските правила и с напълно измислени кандидатури. Тримата приятели на снимката са нашите основни изборни кандидати. Отляво надясно това са Прес, Тъп и Ник. Първите двама представляват двете най-големи политически сили – основна опорна точка в платформата на Прес са пенсионерите, докато Тъп си пада предимно по пътната инфраструктура. И двамата разполагат с неограничен финансов ресурс, мощни партийни мрежи из страната и твърдо ядро от верни като кучета избиратели. Дребосъкът отдясно – Ник от своя страна се е заиграл с едно от малцинствата, което му осигурява постоянен електорат и сигурно участие във всеки новосформиран парламент. Изравнените сили на Прес и Тъп, поставят Ник в завидната ситуация да коли, беси и сам да определя бъдещото разпределение на силите в парламента.

Всъщност нищо от казаното дотук няма значение, защото забравихме да споменем очевидната истина – Прес, Тъп и Ник са измамници. Абсолютно доказани, компрометирани и безнадеждни стари мошеници, които за дългите си години престой в политиката неведнъж са показвали, че личният интерес е същинската опорна точка в изборните им платформи.

Тук идва ролята на средностатистическия, свободомислещ избирател – той съвсем разбираемо се е отчаял напълно от горните трима, гледа на тях с отвращение и логично иска да ги махне от властта, като веднъж завинаги заличи нахалните им шарлатански усмивки. Бедата е там, че не му се предлага, каквато и да е алтернатива – тримата ни приятели са изградили неразрушимо статукво, в което нови играчи не се допускат, а малцината успели да преминат ситната четирипроцентова цедка задължително се оказват проект на някоя от големите партии. На Ник например, му е необходим точно един следобед, за да си създаде около три такива. Бърза справка – на последните парламентарни избори има регистрирани 45 различни партии и коалиции, като поне 80% от тях са доказани или недоказани креатури, създадени с една единствена цел – разпиляване на вота. Да наливаш гласове в тях, означава единствено да заздравяваш статуквото. Избирателят бързо осъзнава, че предлаганият му на пръв поглед гигантски избор е фалшив, решава да тегли ръка на всичко и да бойкотира вота – единствената логична стъпка за разграничаване от мръсната политическа игра.

Точно тук се крие и дяволската уловка в избирателната система – ако избирателят реши да не гласува, той автоматично подарява гласа си на  представените в парламента партии. Бърз пример – за Прес, Тъп и Ник гласуват общо 40%. Депутатските им места, обаче се заемат на 100%, а гласовете на негласувалите 60% се разпределят поравно между тримата ни приятели. Извод – негласуването технически не съществува – само по себе си то отново е вот в полза на статуквото. Освен това минимален праг на избирателната активност, под който изборите да се обявяват за невалидни на практика липсва т.е. математически перфектният вариант за Прес, Тъп и Ник е никой да не излезе да гласува, а тримата да се самоизберат, концентрирайки в трите си гласа волята на цялата нация. С намаляването на избирателната активност се увеличава и процентовото значение на отделния глас – с други думи и на купения вот. Петте хиляди гласа, които Прес е предвидил да си купи за предстоящите избори, ще му осигурят толкова по-голям процент, колкото по-ниска е избирателната активност. А Прес е хитър, стар търгаш – не се съмнявайте, че вече е заделил необходимите средства. При ниска избирателна активност се обезценява и бариерата от 4%, като по този начин на Прес, Тъп и Ник им коства минимално усилие да вкарат при себе си някоя нова и забавна креатура, облечена с бронежилетка или буйстваща из местните летища. И не на последно място – не съществува, какъвто и да било начин да се разделят цифрово двете групи избиратели – тези, които не гласуват в знак на протест и тези, които не гласуват, защото просто не им пука. Това дава възможност на тримата ни кандидати да интерпретират вота, както на тях им харесва, а всички знаем добре що за сбъркан вкус имат.

За бедният и, с напредването на статията, все по-отчаян избирател съществува и друга опция – протестният вот. Нещата с него стоят по различен начин, като по целия свят той носи едно и също универсално послание – неодобрение към всички посочени кандидати, понякога и към цялата политическа система. Вариантите са разнообразни: бяла бюлетина, гласуване за измислен кандидат, рисунка или послание върху бюлетината. В САЩ постепенно започва да се превръща в практика, недоволните избиратели да дописват Мики Маус в листата. Същото е и в Швеция, но там си падат по Доналд Дък. В някои страни ,,белият вот‘‘ се счита за основно демократично право и процентите му действително участват в преброяването и се отчитат като избирателна активност. В Испания, Колумбия, Украйна, както и в някои американски щати в бюлетината задължително съществува опция ,,нито един от посочените‘‘. След дългогодишна борба преди няколко години ,,белият вот‘‘ се въведе и във Франция, но с уговорката броят му да не се отчита в общия брой на гласувалите. В Русия пък опцията ,,срещу всички‘‘ съществуваше до 2006, когато беше премахната. Добрата страна на ,,белия вот‘‘ е, че посланието му е недвусмислено и приятелите ни Прес, Тъп и Ник не могат да тълкуват резултатите от него, както им падне. Лошата е, че границата между ,,протестен‘‘ и ,,невалиден‘‘ вот е тънка и често размита – в България например е все тая дали ще оставите бюлетината празна, ще рисувате нецензурни рисунки по нея или ще я изпишете с цитати на Оскар Уайлд. Крайният резултат е един и същ – гласът ви не се отчита, а Прес, Тъп и Ник продължават доволно да потриват ръце. Ако се вземе под внимание и практиката да се купуват цели избирателни комисии, то опцията за ,,бяла бюлетина‘‘ става още по-непривлекателна. Избирателят поема риска някоя отегчена партийна довереница от избирателната комисия да попълни бюлетината му вместо него.

Какво остава тогава? С напредването на статията, вариантите на избирателя да махне тримата от снимката намаляха драстично. Негласуването, както се оказва налива вода в мелницата на Прес, Тъп и Ник. Всякакъв вид протестен вот пък явно придобива смисъл само при абсолютна масовост и при установен минимален праг на избирателната активност, който да е поне 50%. И какъв е все пак отговорът на вечния въпрос? Има ли смисъл да се гласува? Отговорът все пак е да. Има смисъл. Обратният вариант, както видяхме не предлага никаква алтернатива. На избирателят му остава задачата да се информира непрекъснато, да се рови из предизборните платформи, да различава популистките от смислените предложения и креатурите от реалните формации и да гласува, както той си реши.

Една висока избирателна активност на каквито и да е избори, винаги може да донесе изненадващи резултати, които да предизвикат положителна промяна, да оздравят малко политическата среда и кой знае, може дори да поизтрият усмивката от лицата на тримата ни главни герои.

Публикувано в брой 30 на вестник ,,Протест“

Коментирайте чрез:

Loading Facebook Comments ...

Leave A Reply

Потвърдете, че не сте робот *