„Аз съм добра акула, а не безмозъчна месомелачка! Ако искам да променя този си имидж, първо трябва да променя себе си! Рибите са приятели, не храна!“ – това гласи клетвата на акулите вегетарианци. Тези от вас, които са гледали „Търсенето на Немо“, знаят за акулата Брус и за организацията на „Акулите въздържатели“ – програма за взаимопомощ между водните хищници, която им помага заедно да преодолеят месоядната си пристрастеност.
Брус се справя отлично и в продължение на цели 3 седмици не слага риба в устата си, докато по нещастно стечение на обстоятелствата не подушва кръв. Тогава Mайката Природа взема нещата в свои ръце, хищническите инстинкти на мига се задействат, клетвите се забравят и Брус за секунди се превръща от „добра акула“ в „безмозъчна месомелачка“.
Да превключим рязко от анимация на политика. На българска политика. Поведението на Брус изведнъж не ви ли се стори ужасно познато? Нещо повече – не се ли е разраснало то до епидемични размери сред българските политически среди напоследък.
След изборните резултати от 5-ти октомври в България рязко замириса на власт. Нестандартната обстановка от 8 партии в Парламента създаде неочаквана възможност дори за най-малките от тях да вземат участие в бъдещото управление. На секундата всички предизборни платформи, обещания и избиратели бяха забравени, а „добрите политици“ моментално се превърнаха в „безмозъчни месомелачки“.
Плочата с изтъркани записи, която последно слушахме през 2005 г. при Тройната коалиция, набързо бе пусната и отново се заредиха красиви слова за „националноотговорно поведение“, „загърбване на партийните интереси в името на българските граждани“ и „съвместна дейност в полза родину“. И Брус, и вие знаете обаче, че зад тях се крие най-обикновен хищнически инстинкт за докопване на по-голямо парче от баницата. Или пицата. Или рибата.
Миризмата на власт дотолкова побърка всеки и всичко, че понастоящем виждаме как хора, които допреди седмици се удяваха в храчки един друг, днес вървят подръка. Виждаме как стари и нови партийци задружно и с неприкрита лекота захвърлят в кошчето предизборните си програми. Виждаме как идеологически несъвместими партии и платформи са на път отново да се съвкуплят, без да им мигне окото, и да родят пореден коалиционен изрод, сякаш заченат в някое чернобилско предградие. И докато лицемерният балон се надува, наоколо се внушава масова паника за предстояща национална катастрофа, за нова „Виденова зима“ и всеобщо чувство, че „България няма време за губене!“. Особено за нови избори, които и на хартия, и на практика щели да фалират държавата. На наплашения избирател му остава да се примири с участта си и да приеме каквато извратено-мутантска коалиция му предложат, тъй като това изисква от него „националноотговорното поведение“.
Миризмата на власт доведе до масата за преговори дори смъртните врагове БСП и ГЕРБ. Които впрочем през последната година се обвиниха взаимно в практически всичко – от кражбата на кафеварки, през проваления 25-годишен преход, та до глобалното затопляне. За червените всичко зло във Вселената произлизаше директно от или имаше някаква роднинска връзка с Борисов. За ГЕРБ и избирателите им пък Вселенското зло се бе въплътило в комунистите и тяхната съвременна версия – БСП. За щастие вариантът за подобна коалиция пропадна бързо. Борисов осъзна, че репутацията му на „Громител на Коминтерна“ би пострадала сериозно, а разграденият отвсякъде червен лагер разбра, че просто няма капацитет за ново управление, и затова предпочете да прекара следващия кабинет в опозиция.
Влудяващата миризма на власт и нарастващото недоволство в обществото докараха и нова мода сред партиите, за които изведнъж стана ужасно актуално да се отричат публично от модела #КОЙ. Правят го с голям мерак и хъс, сякаш се отричат от Сатаната и сякаш подобни изказвания автоматично ги вадят от списъка на заподозрените в съучастие. На Борисов например му трябваха година и половина, за да признае най-накрая, че изобщо съществува подобен модел, и да заяви, че дори водел Яростна борба™ против него. Тягостната тишина над името на Пеевски обаче продължи да тегне, а от ГЕРБ мълчат все така гузно по въпроса още от 14-ти юни миналата година. Което би трябвало да казва достатъчно за това каква точно съдебна реформа планират и доколко ще е Яростна борбата™ с медийните чадъри, обръчите от фирми и зависимостта на Прокуратурата. Както и способни ли са изобщо да разчупят корпоративния модел на управление. По тази причина от ДПС не са никак настойчиви в следизборните преговори. Връзките им с парламентарното мнозинство очевидно са достатъчно силни, за да им е все тая дали попадат в официална или неофициална коалиция. Електоратът им остава твърд, позициите – непроменени, моделът – незасегнат, Lafki-те – на всеки ъгъл. А оперативките между главния прокурор, вътрешния министър и един скромен медиен магнат вероятно ще си продължат необезпокоявани в същия график.
Миризмата на власт особено подлудява и националистите. След като година и половина от ГЕРБ се жалваха пред Европа, че правителството „Орешарски“ се крепи върху ксенофобска партия като „Атака“, сега очевидно няма никакъв проблем за тях да се коалират с Патриотичния фронт. В чиято програма между другото има точки за превръщането на ромските гета в туристически атракции и разбиването на турските общности в България. На пръв поглед огромни различия спрямо наскоро обещаните от Борисов десет зам.-министри от турски произход например. Още по-огромни са, ако вземем под внимание предизборните заявки на ПФ, че никаква коалиция с ГЕРБ не е възможна, тъй като Борисов носел голяма вина за лошото състояние на България в момента. Привидно непреодолимите различия и вражди обаче бяха изгладени за точно… четири часа. Толкова време бе необходимо, за да прегърнат ГЕРБ и ПФ „националноотговорната“ кауза, да се потупат братски по гърбовете и да отидат да похапнат риба заедно.
Миризмата на власт докара до скимтящо състояние и ББЦ, чийто лидер само допреди месец планираше да размазва Борисов като хлебарка, да го вкарва в затвора, да му отмъщава, да му разказва играта и пр., и пр… Подобни закачливи заплахи обаче не трябва да са пречка пред националноотговорното поведение, затова и „Цензурата“ с потекли лиги се предложи на ГЕРБ за бъдещ партньор. Борисов обаче се оказа злопаметен и демонстративно ги „отряза“
Миризмата на власт влуди (още повече) и Волен, който, изпаднал в еуфория от това, че отново е депутат, реши да го отпразнува с някоя от традиционните си глупости – да свали демонстративно знамето на ЕС в Парламента например. Въпреки малкото си депутати и въпреки фундаменталните различия в платформата си, от„АБВ“ също дадоха да се разбере, че не биха имали нищо против, ако случайно ГЕРБ ги поканят за партньори.
И разбира се, миризмата на власт окончателно побърка и без това обърканите Реформатори. Прокламираното от тях разграничаване от модела на управление на Борисов се оказа, както разбрахме, „предизборен трик за печелене на десните избиратели“. Затова и РБ с лекота седнаха на масата за преговори с партия, обявявяна от тях самите доскоро за крайъгълен камък на статуквото. При това влязоха във въпросните преговори при пълен организационен хаос в редиците си. На моменти от 5 различни източника в партията се чуваха 10 различни мнения за бъдещите ходове на блока. Едни наричаха Борисов мафиот, други го обявяваха за премиер, трети се гласяха да му стават министри, четвърти вещаеха края на блока, пети съветваха четвъртите да си затварят устата, шести се караха на избирателите си, че нямали право да им търсят сметка, седми… всъщност има ли значение? Природата си свърши работата и тук. Вече дори няма значение ще се стигне ли или не до коалиция с ГЕРБ. Миризмата на риба успя да разруши всичко постигнато от РБ в предизборната кампания, ако не и повече.
Акулата Брус е дълбоко второстепенен герой, но все пак се появи и в края на филма. Видимо доволен и преодолял зависимостта си, Брус щастливо крещеше познатата мантра: „Рибите са приятели, не храна!“. Очевидно дори акула от анимационен филм беше стигнала до извода колко по-важни неща има от това да преядеш с риба (власт). И че ако искаш да спечелиш доверието на околните, просто трябва да се държиш като добра акула (партия).
А може би в началото на всички съвместни преговори българските политици просто трябва да сядат около масата и подобно на „Акулите въздържатели“ да си припомнят една кратка клетва.
Повтаряйте след мен:
„Аз съм добър политик, а не безмозъчна месомелачка! Ако искам да променя този си имидж, първо трябва да променя себе си!“
Коментирайте чрез: