– Участвате ли в Тура?
– Да.
– От състезателите сте?
– Да…
– Добре. Елате с нас.
“Кълна се, че точно така стана. Вкараха ме в една стая, изпиках се в няколко бутилки, после ги затвориха и даже не ги запечатаха. Взеха ми името и рождената дата, без дори да поискат да се удостоверя с документ за самоличност. Можех да съм всеки, а те можеха да направят каквото си поискат с бутилките.“
Току що присъствахте на първата взета допинг проба на Тур дьо Франс. Честито. Разказът от първо лице е на колоездача Раймон Пулидор – първият състезател, тестван за допинг на Тура. Две допинг ченгета му устройват засада в хотела. Състезателната общност мигновено реагира като ужилена – на следващия ден всички колоездачи слизат демонстративно от колелата си и в продължение на пет минути ходят пеша в знак на протест. И успяват – повече тестове на Тура тази година няма. “Посланието беше ясно: има тестове – няма Тур“, казва британският писател Джефри Никълсън. Състезателите твърдят, че се нарушават гражданските им права и подканят лекаря Пиер Дюма също да се тества, за да се види дали случайно не употребява аспирин, за да си направи работата по-лесна.

Тънките сметки обаче се сгромолясват на следващата година, когато става и голямата беля. На трасето загива една от най-ярките звезди в колоезденето – водачът на английския отбор Том Симпсън. На 13 юли, по време на 13-ия етап от Тура, Симпсън започва да криволичи и се сгромолясва в безсъзнание на пътя. Този път дори и вездесъщият Пиер Дюма е безпомощен – Симпсън умира на път за болницата.
На Тура настъпва хаос. Около трупа на Симпсън започва бой на лешояди, които се опитват да извлекат полза от смъртта му. Състезатели, мениджъри, треньори, агенти, дори и роднините на Симпсън – всички масово мълчат за допинга и отричат той да има каквато и да била връзка със смъртта му. Започва кампания против Пиер Дюма – по лекаря летят обвинения от всички страни, че не е направил необходимото, за да спаси Симпсън. ,,Амфетамините не са причина за смъртта на Симпсън. На него просто не му е оказана необходимата помощ“, отсича изобретателят на амфетамина Ортедрин – д-р Филип Дакур. Други пък директно обвиняват допинг контрола. Жак Анкетил поклаща назидателно глава и заявява, че така ставало, когато се опитвали да спъват работата на професионалистите. Ако на състезателите било позволено да взимат по-леки медикаменти, на Симпсън нямало да му се налага да прибягва до опасни и силни субстанции.

Властите също мълчат – следствие не стартира нито в Англия, нито във Франция. Месец по-късно журналистът Джеймс Манинг от “Дейли Мейл” става първият, който публично свързва допинга със смъртта на Симпсън и обвинява директно френските власти в потулване на случая. “Въпросът дали е можело смъртта на Том Симпсън да бъде предотвратена има ясен отговор. Да – не просто е можело, а е трябвало“. Манинг провежда разследване и разбира, че френската полиция е претърсила багажа на Симпсън и е открила празните опаковки. Оказва се, че Симпсън е взел амфетамин (тонедрон) в комбинация с алкохол. Мощна диуретична реакция (диуретиците стимулират производството на урина и съответно водят до дехидратация), която в съчетание с изгарящата жега същия ден и тежкото физическо натоварване е довела до фаталния край. Манинг разбира също, че първият антидопинг тест на Тура е проведен чак в Марсилия – преди фаталния етап. Властите така и не опровергават официално информацията на “Дейли Мейл”. “Заключението ми е, че смъртта на Симпсън е резултат от неспособността на френските власти да разкрият употребата на допинг на спортни събития.“
Искат или не, френските антидопингови власти са принудени да затегнат режима в следващите години. Съмненията, че умишлено не се ровят надълбоко, обаче остават. Според мениджъра на Том Симпсън – Алек Тейлър, организаторите на Тура, федерациите, дори и международното законодателство се отнасят със страх към допинг-контрола. Страх да погледнат в лицето това, за което отдавна знаят. И още по-голям страх от това, за което може би още не знаят. Ако завесата се повдигне изцяло, какви ли чудовища може да излязат изпод нея? Дали в гардероба на Тура няма повече призраци, отколкото публиката може да понесе?
А дали смъртта на Том Симпсън и на много други спортисти не трябва да лежи не само на съвестта на допинг властите, но и на нашата собствена? Всички включваме телевизора и си искаме своето – искаме Фелпс да строши с по 5 секунди всички рекорди на олимпиадата, искаме Болт да бяга стоте метра за 8 секунди на заден ход, искаме Меси да бележи по 100 гола на сезон, след което да стане голмайстор и на Световното първенство, искаме Леброн да прави трипъл дабъл три пъти седмично, а Уейд да праска забивки от тройката. Искаме рекорди, искаме постижения, искаме зрелище. А какъв е капацитетът на човешкото тяло? Учените казват, че без допинг сме го достигнали още преди 30 години. А с допинг или без – след 2060 г. световните рекорди, вече ще са изчезнал вид (освен ако генният допинг наистина не е точно това зло, за което го мислим). Твърди се, че в днешни дни спортист, който не взима допинг използва 99% от възможностите на тялото си. Бившият лекар на руския национален отбор по футбол – Зураб Орджоникидзе – дори стига по-далеч и казва, че: ,,Един месец престой в световния спорт е равносилен на инфаркт на миокарда при обикновените хора“.
И ако чудовищата на Тура малко или много вече станаха публично достояние (завесата се повдига няколко пъти през годините – последно го направи Ланс Армстронг), то в най-големите спортове гробовното мълчание се запазва и до днес. А дали ни стиска да повдигнем завесата там? Гледката със сигурност няма да е приятна.
<<Линк към първа част
<<Линк към втора част
Линк към четвърта част>>
Коментирайте чрез:
Discussion3 Коментара
Pingback: Doping time, II част - Развалена риба | Протест
Pingback: Doping time, I част - Каторгата | Протест
Pingback: Doping Time, част IV - Голямото надлъгване | Протест