Какво ни се случи през последната година? Можете да прегледате анализите на Ивайло Нойзи Цветков, Захари Карабашлиев или Иван Кръстев за протестите, заслужава си.
Защо? Защо сега да е време за анализи и равносметки?
Защото вече сме 2014-та година, защото сме февруари и защото днес на улицата няма море от хора, искащи оставката на правителството, а само една силно мотивирана, но немногобройна група.
Какво означава това? Успяхме ли в нещо и ще успеем ли в бъдеще?
Да, успяхме и можем да успеем много повече в бъдеще – защото този успех има потенциала да ни изненада и да се превърне в нещо много по-голямо от първоначално планираното – в нещо много повече от оттегянето на това толкова вредно за България правителство.
Имаме шанс да променим България.
А трябва ли да протестираме, заслужава ли си да продължаваме да измъчваме себе си с разходки по улиците и има ли нещо друго, в което да вложим силите си сега?
Аз гледам да не пропускам шествие, защото то е пламъкът, който подсказва, че огънят може отново да се разгори, но вече има шанс да се правят и други неща.
Идеята на президента Плевнелиев за провеждане на референдуми, драмата в БСП за лидерското място и за броя листи на БСП на евроизборите, както и удивително големият залог в идващите евроизбори са свидетелство за тектоничните промени, които настъпиха вследствие на протестите. И като изключим БСП (освен за тези, които се чувстват ангажирани с нея), референдумите и евроизборите са поле, в което си заслужава да хвърлим повече усилия.
Освен конкретните политически задачи, свързани с резултатите от евроизборите и референдумите, както и решаването на съдбата на сегашното правителство, се отвориха още два пласта проблеми, които чакат намесата ни и които трябва да решим, за да не се връщаме отново на същата страница на учебника:
– Какво да правим с наследството на тоталитарния режим, както материалното, така и нематериалното?
– Какво да правим с цялостното състояние на българското общество? Какво да правим с образованието, просвещението, медиите, икономиката, правовата държава и т.н.?
Двете неща са свързани, разбира се, и решенията им са свързани, но това е предмет на друг, още по-сериозен разговор. Но не трябва да ги забравяме, защото ако ги забравим, пак ще се върнем там, откъдето тръгваме днес.
Какво ни чака в близко бъдеще?
Олимпиадата в Сочи ще свърши и Путин и слугите му ще спрат да се занимават с „лигавщини“ като човешки права, да правят мили очички на западняците и особено да толерират омразните им гейове, другомислещи и бездомни кучета. Това няма как да не отекне и зад граница – и в Украйна, и при нас.
Евроизборите ще приближат и нашето правителство няма как да не опита да ни откаже от тях и от референдумите. Ще злоупотреби с властта си с още някоя „гениална“ афера като костинбродската. Все още не знаем как, но ще е гадно и ще трябват усилия, за да не се разсейваме.
Гответе се и събирайте сили.
Вместо анализ къде сбъркахме, какво можехме да направим по-добре и как конкретно да постъпваме в бъдеще, припомням един от любимите ми филмови цитати от речта на Франк Слейд, героя на Ал Пачино в „Усещане за жена“:
„Винаги знаех правилната посока. Без изключение, знаех. Но никога не поех по нея. И знаете ли защо? Защото беше ужасно трудно“.
Това беше една от най-хубавите години на нашия живот.
Публикувано в брой 26 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: