„Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото“.
Джордж Оруел, „1984“
Страхът – това така естествено състояние на човека. Обикновено страхът започва там, където свършва познатото. Иначе казано, страхът се появява тогава, когато се намираме в ситуация, с която не сме в състояние да се справим. Всяко развитие, всяка стъпка към съзряване и промяна е свързана със страх, защото ни води към нещо ново, неизвестно досега, към вътрешни или външни ситуации, които все още не сме преживявали и за които нямаме опит. А животът ни всъщност е непрестанно движение към нещо ново, така че страхът ни съпровожда през цялото време. Следователно промяната минава през преодоляването на страха. Защото, ако не го направим, оставаме заклещени в него и в битие, което е обречено на застой.
Страхът е различен – от ежедневните дребни страхове, до страховете за нещата, които не зависят от нас. Или зависят? Неслучайно всяка репресивна система разчита на страха. Всъщност един от най-сигурните начини да разберете, че една система или власт е репресивна, е да видите в каква степен генерира страх, за да си осигурява подчинение. Колкото повече властта управлява със/чрез страх, толкова по-репресивна е тя. В диктатурите силовите методи и всяването на страх са основни похвати за осигуряване на контрол именно защото диктатурите разчитат на факта, че страхът е естествено състояние на човека, и само го експлоатират в своя полза.
Представете си, че се казвате Иван и сте от малко българско градче. Работите в единствената фабрика наоколо, която произвежда все едно какво. Жена ви също работи там. Друго препитание в района няма, така че локалното благоденствие е в пряка зависимост от тази фабрика. Имате дете, което все още учи в местното училище. Светът ви се свежда до плащането на сметките, здравето на семейството и осигуряването на устойчивост в ежедневието ви. И това е напълно нормално – Вие сте просто един човек. От време на време някъде дълбоко в себе си си давате сметка, че нещо не е наред, че някой се възползва от Вас и не играе честно. Дълбоко в себе си знаете, че има и други неща освен сметките, телевизора, храната.
Представете си сега, че започнете да се интересувате и от други неща – от история, от политика, от това кой решава как да се случват нещата, от това каква е ролята на Стоян, Петя, Жоро и всеки един от нас в този процес. Представете си, че започнете да задавате въпроси и да търсите отговори. Наричаме това „критично мислене“ – процес, който всеки от нас умее, съзнателно или не. Проблемът е, че критичното мислене е „опасно“. Чрез него се ражда промяната. Така че никоя система и, разбира се, никоя власт не обича онези, които мислят. Затова ако Вие сте Иван от малкото българско градче, който е започнал да задава въпроси, изведнъж се оказвате в положението на аутсайдер. Никой не Ви харесва. Никой не Ви подкрепя. Никой не иска да си говори с Вас. Може да загубите работата си, понеже много питате. Може детето Ви да изпадне в изолация, понеже родителите на другите деца ще му казват, че то е от семейство, което създава проблеми. Създава проблеми на кого обаче? Ето това е въпросът.
Мисленето създава проблеми на статуквото. Големи проблеми. Защото отваря една врата и през нея вече могат да минат всички. А защо хората биха реагирали негативно, ако някой просто започне да иска отговори? Защото ги е страх. Иван, който иска отговори, всъщност ги принуждава тях самите да си признаят, че те не го правят. Принуждава ги да се променят. А да си различен не е добре. Не е добре за властта, не е добре и за удобството на овластените. И по тази причина не е добре и за онзи, който е различен. Кой би искал да се подложи на риска да е различен, ако това само ще му вреди и създава проблеми? Ако промяната има своя цена, кой би искал да я плати? Защо да си нарушава човек спокойното ежедневие, зоната на комфорт, подредения свят заради промяна, от която го е страх?
А сега си представете, че сте политик. От голяма партия, парламентарно представена. Да допуснем, че сте свестен човек и наистина искате чрез участието си в политиката да направите страната си по-добро място за всички. Влизате с ентусиазъм, вярвате, че можете да помогнете за решаването на конкретни проблеми. И после става ясно, че партията ви има програма. Програмата не подлежи на коментар. Става ясно и че в партията ви има правила. Те също не подлежат на коментар. Едно от тях е, че Вие гласувате, както партията реши, независимо дали мислите така. Друго правило е, че публично не изказвате различно мнение от мнението на партията. Трето правило е, че каквото и да разберете, особено ако то е нередно, не можете да говорите за него, нито да се опитвате да го промените. Четвърто правило е, че в партията решават определени хора. Вие не сте сред тях. И т.н. И много скоро онзи свестният човек, който е влязъл в политиката, за да промени нещата, просто седи на банките на парламента, мълчи и гласува каквото му кажат. Защото ако не го направи, ще бъде изхвърлен от системата. Нали си спомняте – различните са вредни и не бива да им се позволява да правят нищо. Не може да си различен.
Ами ако се срещнат Иван и политика? Ами ако те двамата си поговорят? Ами ако започнат да си помагат и да се пазят взаимно? Ами ако потърсят други като тях? Ами ако…
Ами ако просто спре да ни е страх?
Когато спре да ни е страх, властта няма контрол. Това е. Изкарва тежко екипирани полицаи, прилага насилие, дори може да убива, но вече няма контрол. Духът е излязъл от бутилката и е на свобода. Защото духът, скъпи сънародници, не търпи контрол. Какъвто и да е контрол. Затова колкото по-малко знаете, колкото по-малко питате, колкото повече невярна информация получавате, толкова повече духът ви заспива. Затова властта иска да контролира медиите, предприятията (работата), училищата, доходите… Сещате се и сами. Иска да държи всички ни по всички възможни начини. Иска да приспи духа ни.
А знаете ли защо децата винаги успяват да постигнат каквото искат, ако ще и 100 пъти да опитват? Защото за тях всичко е игра. Защото не ги е страх. Така е.
„Общоприето означава да не мислиш, да няма нужда да мислиш. Общоприетото е безсъзнание“.
Джордж Оруел, „1984“
Публикувано в брой 24 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: