The Guardian
The Smile Revolution: In Eighteenth Century Paris by Colin Jones – review
През есента на 1787 г. парижките посетители на художествени галерии не знаеха на къде да се обърнат. На стените на Лувъра висеше автопортрет на видната художничка Елизабет Виже-Льо Брюн. В някои отношения картината си беше дълбоко конвенционална. Г-жа Льо Брюн дундурка бебе на коляното си в жест, който успешно съчетава образите на Дева Мария и на новия буржоазен идеал за „естествено“ майчинство. Проблемът беше в устата й. Тя се усмихваше. Не просто загадъчната самодоволна усмивка на Мона Лиза, а хубава голяма усмивка, която разкрива зъбите й. Луда ли беше Г-жа Льо Брюн, уличница или някаква дива революционерка? Единственото нещо, което би могъл да направиш е да отминеш бързо и да се преструваш, че не си видял.В тази, завладяваща подобно на Чешърска котка книга, Колин Джоунс отбелязва онзи момент в средата на 18 век, когато Париж се научи да се усмихва. До този момент съдът, закътан във Версай, е настоявал всеки да държи лицето си изпънато. Това е отчасти, защото най-привилегированите усти на Франция са били ограбени от твърде много захар и никой не е искал черните му пънове да блеснат до безкрайност в Залата на огледалата. Но това е и защото усмихването като цяло е било риск да ви вземат или за плебей, или за луд.
За да разберете защо е било така, трябва да стигнете до корените. Souris – усмивка, произлиза от sous-rire – малък смях, а смеенето е нещо, което определено е принадлежало на по-ниските ешалони. Точно като прозявка или пръдня, неуместен кикот, нарушил границата между тялото и останалата част от света. Такава екстровертност от ваша страна би била уместна в стила на Франсоа Рабле, но в противен случай би предизвикала безпокойство. Защото в непринудения тътен на сърдечния смях е възможно да се чуят и наченки на сериозно социално и политическо несъгласие. Нищо чудно, че богаташите във Версай са държали устите си стиснати, отказвайки да мобилизират функциите им извън рамките на случайна подигравателна усмивка.
Но през 1760 г. , твърди Джоунс, всичко това се е променило. Съдът започнал да губи престиж в града, а градът започнал да се усмихва. Буржоата вече го правили по време на работа, както и в кафенетата, никнещи около борсата. А усмивката била заразна, тя затворила пропастта между приятели и непознати, позволила да се разчистят сметки, да се разменят гледни точки. И докато на жените някога им било забранено да показват зъбите си на обществени места, сега салониерките като Сузан Некер и Мари Терез поздравявали своите гости с широко отворени усти.
Движеща сила за всичко това била една нова култура на чувствителност, която ценяла изразяването на емоция като белег на човечност, есенциална за индивида. Наистина, да се усмихнеш с най-подходящия вид усмивка – честна, непринудена – означавало да се обявиш за човек с вкус, проницателен и, преди всичко, чувстващ. Да се преструваш е невъзможно. Когато няколко приключенски настроени благородници избягали в града за вечерта и се опитали да се усмихват широко, бързо били разпознати като измамници и изпратени обратно във Версай, където били принудени да надянат отново своите покер лица.
Такъв тип история трудно се изследва. Древни кости могат да бъдат изкопани, ДНК може да бъде тествана и няколко века по-късно, но израженията на лицата са мимолетни и оставят малко следи. Преди осем години, Вик Гейтрил публикува своя великолепен „Град на смеха“, който отбеляза сатиричния бум на своето време. Но Гейтрил имаше стотици Роуландсън-ови и Гилрей-ови шаблони, върху които да привърже своя аргумент за политическата власт на един мръсен кикот. Джоунс е принуден да работи с по-тънък материал. Все пак, той се справя добре с картините на Жан-Батист Грьоз, в чиито описания на буржоазния семеен живот може да се забележат много млади момичета (jeunes filles) и добри майки (bonnes mamans), които навеждат лице пред триумфа и трагедията със стоическа усмивка, закована на лицата им.
Той също така обръща голямо внимание на литературни текстове, посочвайки как парижката четяща общественост станала обсебена от идеята за Клариса Самюел Ричардсън (1748) не толкова заради претупания сюжет, но заради прекрасната усмивка на героинята. По-късно романът на Русо “Елоиз” (1761) се превърнал в библия за хиляди градски жени, които се надявали, че техните собствени части на лицето биха могли да се движат със същата изящна лабилност като тези на Джули – усмихващото се през сълзи младо, невинно момиче, което успя да запази всички весели дори когато умираше.
Да докаже, че всички тези текстови и нарисувани усмивки са се пренесли в реалния свят е, разбира се, друг въпрос. За да направи това, Джоунс посочва възхода на един нов раздел в стоматологията. При стария режим на зъбите, ако някой страдал от досаден кътник, отивал на Пон Ньоф и се доверявал в ръцете на циркаджийски клоун с чифт клещи. Но от 1720-те нататък бихте имали възможността да посетите джентълмена Пиер Фаучард, в неговата добре уредена операционна в шести район, където всеки зъб се е третирал като почетен приятел на семейството, чиято загуба е повод за дълбока скръб. До средата на века парижките стоматолози били признати не само като майстори – техници, но и като акушерки на новата общителност. Благодарение на тяхното настояване за добра хигиена на устната кухина, спрей на слюнка или взрив на халитоза вече не биха били в състояние да провалят домашното ви кафе-парти.
Когато революцията най-накрая пристигала през 1789 г., две години след блестящото появяване на Г-жа Льо Брюн в Лувъра, вече съществували всички основания тя да бъде поздравена с усмивка. За какво един просветен мъж или жена биха спорили с обещанието за всемирно щастие? Но от 1793 г. лекото и умерено щастие (bonheur) от началото на реформаторскaтa фаза било заменено със злобния кикот на терора. Да продължиш да се усмихваш в такъв момент би означавало да изглеждаш като фалшив приятел, скрит реакционер, който отчаяно търси начин да поддържа приятелски отношения с абсолютно всички. Всичко, което бихте могли да направите тогава, пътувайки към смъртта си, е да се уверите, че частите на лицето ви са подредени така, както са били в по-щастливи времена.
Да се усмихнеш на ешафода е крайният акт на политическа съпротива.
Коментирайте чрез: