Гледали ли сте документалния филм „Изоставените деца на България“ (Bulgaria’s Abandoned Children) на журналистката Кейт Блюет, излъчен по Би Би Си през далечната 2007 г., който шокира Европа? Лентата разказва за кошмарния начин на живот на над 65 деца с физически и умствени увреждания, настанени в дома „Св. Петка“ в село Могилино, община Две могили. Ако не сте го гледали – недейте. Но имайте предвид, че словосъчетанията „социална политика“, „социални услуги“, „социално включване“ и „деинституционализация“ в този текст се отнасят, точно толкова, до съдбата на тези 65 деца, за които съществува документален филм, колкото до съдбата на хиляди други деца и възрастни, за които не съществува никакъв филм.
Деинституционализацията е цел на ЕС от 90-те години на миналия век. Освен предоставяне на целенасочена финансова помощ за закриване на институции задача на ЕС е да подкрепя услуги в общността, да се работи за повишаване на капацитета на заетите в сферата на социалните услуги, „за“ промяна на обществените нагласи по отношение на институционализираната грижа.
Често когато се дава определение на понятието „институция“, се посочва броят на настанените лица като основен признак за отличаване на институционализираната грижа. Броят на настанените в институцията, разбира се, е индикатор, но не по-маловажен от всички негативни елементи на т.нар. „институционална култура“ – деперсонализиране, третиране на блок, социална изолация, покровителствано отношение и т.н. Колкото по-голяма е институцията, толкова по-малко са шансовете за гарантиране на индивидуализирана, ориентирана към нуждите на потребителя услуга, участие и социално включване.
Тук се корени същността на протичащата в момента европейска социална реформа. Нейни основни елементи са деинституционализацията и децентрализацията на социалните услуги, активното социално включване и индивидуален подход, включващ участие на самия потребител при изготвяне на оценката на потребностите и предоставянето на самата услуга. Вече не става въпрос за социални грижи, а за социални услуги, които се осъществяват с участието на потребителите в семейна или близка до семейната среда. Индивидуалният подход като метод в предоставянето на социални услуги включва анализ на индивидуалните потребности и търсене на възможно най-добрия начин за професионално изпълнение на съответстващите услуги.
Съвместен доклад на ЕС за социална защита и социално включване, представен през 2009 г., подчертава нуждата от потвърждаване на ангажимента към осигуряване на всеобщ достъп до висококачествена и финансово достъпна дългосрочна грижа. В много държави институционалната грижа все още поглъща повече от половината от обществените разходи. Въпреки, че този модел е по-разпространен в държавите от Централна и Източна Европа, въпросът не се отнася само до тях. Разгледайте таблицата:
*n<30 – в институции с по-малко от 30 резиденти; n>30 – в институции с 30 или повече резиденти.
На първия ред от таблицата е посочен броя на социалните услуги от резидентен тип с капацитет на заведението 30 и повече места. България е единствената, която поддържа толкова големи институции (с над 30 места) за толкова много видове услуги (12/13). Това на практика означава, че какъвто и тип социална потребност да имате, вероятността да попаднете в институция с 30 и повече други жители, е много голяма. Освен това, прави впечатление фактът, че за България процентният дял на регистрираните деца спрямо всички настанени в институции е 36%. За сравнение, за Великобритания тази стойност е 1,9%, а за Финландия – 2,3 %.
Изследването, осъществено за нуждите на доклада от 2009 г., озаглавено „Деинституционализация и живот в общността: резултати и цена“, установява, че 1.2 милиона деца и възрастни с увреждания в ЕС живеят дългосрочно в институции. Почти една четвърт от хората в институциите са с интелектуални увреждания, а следващата по големина група са хората с психични заболявания. Общият брой на хората, живеещи в институции, вероятно е по-голям от този, който е документиран, тъй като повечето държави членки поддържат само частични данни относно броя на хората в институции. Споменатият доклад разкрива, че в 16 от 25 държави, за които има информация, държавните фондове (местни и регионални) се използват поне частично за поддръжка на институтиции на повече от 100 места. В 21 държави правителствените фондове се използват за подкрепа на институции на повече от 30 места.
В областта на психичното здраве през последните няколко десетилетия се наблюдава значително намаляване на дългосрочната институционална грижа. Тази тенденция е част от общото намаляване на броя на леглата в психиатричните болници, както показва докладът МHEENII. Въпреки това, степента на промяна варира значително, като в Западна Европа тя е много по-ярко изразена в сравнение с Централна и Източна Европа, в които институционалната грижа от резидентен тип все още преобладава.
По съществуващи данни около 150 000 деца живеят в институции в ЕС, включващи „специални училища”, детски ясли, домове за деца с умствени или физически увреждания, домове за деца с проблеми в поведението, институции за малолетни криминално проявени, домове за грижи след излизане от болница, и т.н. В повечето държави от Западна Европа, по-голяма част от децата, поверени на грижите на обществото, са поставени в домашни условия – или при роднини, или при приемни семейства. Защото настаняването на деца в институции нарушава техните права, гарантирани от международни конвенции, по които Република България е страна (Конвенция на ООН за правата на детето, Конвенция на ООН за правата на хора с увреждания и др.) и води до установяване на дискриминационни модели в образованието и достъпа до качествена грижа и услуги.
Българската реформа в сферата на социалните услуги е предопределена основно от господстващите до 1989 г. парадигма за социално равенство и тоталитаризъм, с производните на тях – планова икономика, централизация, институционална грижа и социална изолация за рисковите групи.
С изменение и допълнение на Закона за социалното подпомагане през 2003 г. и с промяна на Закона за закрила на детето се утвърждават основните принципи на децентрализация и деинституционализация на социалните услуги и на насърчаване на социалното предприемачество в България.
През 2008 г. Народното събрание спешно приема “Национална стратегия за детето 2008 – 2018 г.”. Една от основните цели на стратегията е да гарантира правото на всяко дете да живее в семейна среда. През 2010 г. правителството се ангажира чрез „Визия за деинституционализацията на децата в България” да намали значително броя на децата, настанени в институции. В оперативен план деинституционализацията протича според разпоредбите на Закона за социално подпомагане и правилника за неговото приложение. Там са посочени социалните услуги в общността и в специализирани институции, на които имат право „българските граждани, семейства и съжителстващи лица, за които след оценка на потребностите се констатира, че се нуждаят от подкрепа с цел социално включване и гарантиране на независим живот.“
Менюто от „социални услуги – резидентен тип“ е особено голямо. Това са социални заведения, чиито приемен капацитет е максимум 11 души. Центрове за временно настаняване, за социална рехабилитация и интеграция на деца, дневни центрове за деца с увреждания, преходни, защитени, наблюдавани жилища, центрове за настаняване от семеен тип, кризисни центрове и други.Европейският социален фонд е основният финансов инструмент на Европейския съюз по реализиране на заложените в Европейската социална харта цели и приоритети. Три са основните направления, по които ЕС финансира страните членки – Европейски фонд за регионално развитие, Европейски кохезионен фонд и Европейски социален фонд, ориентиран към заетостта, развитието на човешките ресурси и насърчаването на социалната интеграция. В България са мобилизирани ресурси от три оперативни програми в полза на процеса по деинституционализация, чиито основни оперативни цели са разкриването и поддържането на изброените „резидентни услиги“. Центровете за настаняване от семеен тип, например са финансирани по ОП „Развитие на човешки ресурси“ на обща стойност 23 015 000 лв, програма „Подкрепа за деинституционализация на социални институции, предлагащи услуги на деца в риск.“ – 32 211 376 лв. Оперативна програма „Развитие на селските райони“, проект „Детство за всички“, насочен към извеждане на деца с увреждания от институциите – 8 788 483, 49 евро. Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, проект „Живот в общността“ – 29 275 207 лв.
Българската държава успя да адаптира законодателството си към международните и европейски изисквания в тази област и успя да привлече средства, с които да съфинансира социалната си политика във фокуса на деинституционализацията. С тази уговорка, че социална политика, в истинския смисъл на понятието, в България няма и привлечените средства са просто едни привлечени средства.
Хората с увреждания навършили пълнолетие, които са настанени в защитени жилища не работят, не плащат данъци и осигуровки, а значителна част от тях биха могли, ако социалните услуги на държавата се предоставяха съобразно индивидуални потребителски планове. Същевременно „Услугите в общността“ се явяват делегирани от държавата дейности и са с държавно финансиране – едно място в центровете за настаняване от семеен тип струва 7 255 лв. годишно, в наблюдавано жилище – 5 042 лв., в защитено жилище – 5 896 лв., в дневен център за пълнолетни лица – 5 244 лв. Тези средства не са използвани за наем на самостоятелно общинско жилище, личен асистент и професионална ориентация, а за ток, храна и заплати на персонала.
През 2012 г. имах възможността да се запозная с всички служители и резиденти на “Защитено жилище за младежи с физически увреждания в град Луковит” (финансирано по програма ФАР: “Деинституционализация посредством предоставяне на услуги в общността за рискови групи” на стойност 97 714.47 евро). Там, заедно с Център за независим живот (ЦНЖ – една от най-активните неправителствени организации на хората с увреждания в Европа), социални работници, представители на местната власт, ръководството, персонала и настанените в жилището младежи, участвах в дискусия, касаеща реалните практически дейности в ежедневието им, необходими за тяхната по-бърза и ефективна социализация и включване.
Основните изводи, които си направих след официалната среща и неофициалните разговори с младежите след това, накратко: 1) Персоналът и ръководството на жилището не разбират и не прилагат концепцията “деинституционализация”, а напротив – те се грижат за младежите, “гледат ги”; 2) Съществува прикрит антагонизъм между персонала и настанените младежи с ясно изразено чувство на страх у последните (внушен от зависимостта им от (не)институцията), които по време на официалната среща почти не взеха участие, но след нея, в отсъствието на персонала и ръководството на жилището, разговаряха дълго и подробно за нелогичните ограничения, които им се налагат, за двуличното отношение, което получават в зависимост, дали ние сме там или ни няма и т.н.; 3) Абсурдно е в защитено жилище, чиито фундаментален смисъл на съществуване е деинституционализация на пълнолетни младежи и подготвянето им за независим живот, да се изисква изрично разрешение с едномесечно предизвестие за всяко напускане границите на територията на жилището, когато това е единствения начин младежите да попаднат в действителна динамична социална среда. Това, освен, че е в разрез с правата им като пълнолетни граждани на Република България, едва ли е най-добрият инструмент за тяхното по-бързо и успешно социално включване.
Така, съществуващата система създава привидно социално включване и мимикрия на големите институции в по-малки структури, амбициозно наречени „услуги в общността”. Ползването на социални услуги от такъв вид може до доведе до трайна зависимост у ползвателите, което да задълбочи трудностите за реалното им социално включване на по-късен етап. Социалните услуги, дефинирани в ЗСП като „дейности, които подпомагат и разширяват възможностите на лицата да водят самостоятелен начин на живот“, когато бъдат обособени в определена организационна цялост, в „комплекси от услуги”, често постигат точно обратния ефект и се превръщат в тотални институции.
А относно характеристиките на тоталните институции бихме могли да се обърнем към американския социолог Ървинг Гофман (1922 – 1982 г.), който съвсем правилно е забелязал, че всичко, което обикновено правим в съвременното общество е да спим, играем и работим на различни места, във всяка ситуация с различна група партньори, под различно ръководство и без цялостен рационален план. Най-същественото, което определя тоталните институции е разрушаването на различните бариери, които разделят тези три сфери на живота.
Социалните грижи на институциите и социалните услуги в общността, които ги заместиха, в крайна сметка, не се различават по основните си характеристики. И в двата случая всички аспекти на живота на хората, живеещи в тях, протичат на едно и също място и под едно единствено ръководство (когато концепцията за деинституционализация предвижда активно участие на младежите във вземането на решения, касаещи жилището, освобождаването и наемането на персонал, според индивидуалните потребности). И в двата случая всяка фаза от ежедневните дейности на младежите се осъществява в непосредственото съобщество с голям брой други младежи, които са третирани по същия начин и от които се изисква да правят същото заедно. И в двата случая всички фази на ежедневните им дейности са строго планирани, като в предварително определено време дадена дейност води до следващата, а целият цикъл от дейности е наложен отгоре посредством система от категорични формални правила и орган от служебни лица.
Според закона, обаче се провежда мащабна деинституционализация, като социалното министерство, в отговор на всяко запитване, може да предостави данни за огромния брой закрити институции. Истината е, че институции със същата дейност и сега съществуват, с по-малко места, но пък повече. Ригъстърът им е обществено достъпен и се казва “Каталог на действащите социални услуги в България”.
Коментирайте чрез: