(1-ви март 1929 – 11-ти септември 1978)
Масовата медийна публицистика в България е в дълбока екзистенциална криза, причинена покрай другото и от превърнатото в професионален принцип равнодушие към моралните стойности на миналото, още повече, че приемници на това минало продължават да упражняват влияние и върху настоящето. Историята на България в периода на тоталитарното управление е история на узаконената престъпност, на превръщането на углавното деяние във висш ръководен принцип на държавната политика. Има обаче едно архипрестъпление на тоталитарната власт в нейните две издания – преди и след 1989 година: изопачаването на същността на миналите й престъпления.
Това, че формално не съм познавач на структурата и дейността на Държавна сигурност, не означава, че съм безразличен към реалностите зад многобройните евфемизми, под които този инструмент за тоталитарно насилие продължи да корумпира обществото ни и след 1989 година. От време на време болната българска журналистика простенва с някое разкритие за тази отвратителна държава в държавата, с някое откровение или немощен колаж от предъвквани полуистини; мерне се като в просъница някое име, излизат да говорят познавачи, които са адски интересни без да са обелили и дума за най-интересното. Няма изнесени нито един значим факт и нито едно значимо име. С някакво мазохистично упоение болната българска публицистика тиражира образа на симпатични и романтични агенти-ветерани и самият този образ вече е престъпление или поне намирисва на престъпно безразличие към неразкрити престъпления и съучастие в замазването им.
Тридесет и пет години след убийството на Георги Марков, то изглежда още по-кошмарен и варварски акт, тъкмо защото никой не иска да каже най-важната истина за него. Делото беше закрито по давност – всъщност, очевидно поради липса на интерес от българска страна, и последната стъпка – инкриминиране на подбудителите и извършителите, остана паралелна реалност. За мен в случая по-важно е престъпленията да бъдат наречени с истинските им имена, и да бъде изнесена цялата истина за мръсния и срамен процес, по който са извършвани, отколкото самите престъпници да получат възмездие. Става въпрос за скритата или изопачена истина, необходима на обществото ни за преодоляване на нихилизма, породен при вида на очевидно ненаказани несправедливости. Съвсем очевидно е как мълчанието и неяснотите за заслугите на ДС в корумпирането на общественото съзнание и разграждането на обществото ни дава възможност на остатъчни и видоизменени нейни структури да продължат да тровят обществената атмосфера у нас. И това отношение не е въпрос на идеология и политически виждания, на толерантност или позитивност, на статистика или историография. Въпрос на много повече е. И ако всичко това звучи твърде лично на някого, толкова по-добре. Тъкмо лично трябва да бъде нормалното отношение на мислещия и търсещ гражданин към миналото, застоя и опорочаването на перспективите в обществото му.
Георги Марков се ражда на 1-ви март 1929 година в една от чудните малки къщи на Княжево. Роден между две системи, той прекарва детството си в старата България и нерядко цитира необективно, но настойчиво, подробности от този живот. Не се притеснява, че вкарва в историографската материя субективно интерпретираната идилия на княжевския двор. Колкото и обективна наука да е историографията, тя е иманентно препълнена с такива идилични дворове, именно тази идилия мотивира търсещите да виждат в обществената историография нещо много лично.
Георги Марков всъщност не е професионален писател и това е най-ценното при него. Инженер по образование, той работи като технолог на стъкло-керамичното производство в различни софийски предприятия. Този професионален опит създава у него усет за реалността, който прекрасно се съчетава с творческия импулс. В свой спомен се шегува, че баща му бил против писателската му кариера, настоявал да си гледа инженерството, и в становището му личи както еснафският прагматизъм, така и дълбоко прозрение за изопачените стойности на две „интелектуални“ професии: всякакви бездарници стават писатели в днешно време (т.е., началото на 50-те), никой няма да умре от това, че имо бездорнш книги, но виж, за инженери властта няма как да слага некадърници, нали мостовете ще започнат да падат… Сякаш именно това прозрение на практичния баща за непрактичността и несъстоятелността на писателската работа, съчетано с абсурдните обществени драми от края на 40-те и началото на 50-те години, тласка Марков по пътя на писателското поприще. И в началото на този път сякаш лежи благородният рефлекс да се съхрани идеалът в най-чист вид, импулсът да се противопостави на еснафския рефлекс към утилитарното, да погледне на действителността с други очи, за които и най-голямото обществено явление е нещо много лично.
Очевидно за Марков писането е начин на съхраняване на ценности и идеали в мъчителното им съжителство с действителността. До края на живота си звучи лично и субективно – и слава Богу. Обективните истини са откриваеми, но все по-голяма рядкост стават хората с личен прочит на обективното. Пробивът му като писател идва за една нощ, когато романът му „Мъже“ е удостоен с Димитровска награда, а Марков е приет в Съюза на писателите. По-късно ще говори със сериозна и открита равносметка за собственото си заиграване със силните на деня и пребиваването си в казионната организация на писателите. По това време Живков събира около себе си кръг от интелектуалци и започва да кани писателя на организирани от него събирания и мероприятия. Марков се сближава с Живков, по-късно разказва за симпатиите и разочарованието си от него. Изпада в немилост, когато започва да се разграничава от флирта на интелигенцията с властта. При написването на документалната пиеса „Комунисти“ компилира текст изцяло по документи от архива на ДС и успява да очертае пропастта между комунистите идеалисти и кариеристите. Изобличението е дотолкова унищожително, че пиесата е спряна на генерална репетиция. Една от следващите му пиеси, „Да се провреш под дъгата“, предизвиква скандал в Театъра на народната армия, където се играе. Живков никога не прощава на писателя кривването от вътрешния кръг.
Скандалът с пиесата е само повод за Марков да емигрира. По-дълбоката причина е достигнатото след всичко това чувство за нетърпимост към живота в България. То е причината и да напише своите „Задочни репортажи за България“, текстовете, четени лично от него в радиопредаването му по Би Би Си – Лондон. Общоизвестно е, че Марков е прострелян с отровна съчма на 7-ми септември 1978 година, рождения ден на Тодор Живков. Умира няколко дни по-късно в лондонската болница „Сейнт Джеймз“. Това е биографията му вкратце.
Биографичните данни могат да се намерят в енциклопедиите. За мен по-важен е непростимият позор с липсата на интерес на българските съдебни институции към казуса. След промените в разсекретен архив на ДС бяха открити страници от картотека, в която той е заведен като „убит“ още в края на седемдесетте. Ген. Олег Калугин от КГБ описа в интервю процеса на осъществяване на убийството. Западни разследващи и съдебни инстанции достигат до самоличността на физическия убиец, Франческо Голино. Българските съдебни власти буквално отказват да сътрудничат по случая. Това е достатъчно да се разбере какви останки от старата силова структура на ДС все още съществуват като система от интереси. Поверителната и несподелена информация, на която крепят интересите си, е мръсната болест на обществото ни. Тя ще е такава, докато Тодор Живков има в България повече паметници от жертвите си, докато въпреки изнесените факти има говеда, които го почитат като велик държавник, и докато извършителите и отделните действия около престъпленията на държавно ниво не бъдат назовани официално с имената си и не получат възмездие.
И не е въпрос на отмъщение, а на справедливост. Не е въпрос на предубеждение, а на памет. Не е въпрос на идеология, а на нюх за истината. И да, разбира се, че не е въпрос на политически пристрастия, а на житейски избор.
Публикувано в брой 7 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: