Преди няколко седмици назначението на Слави Бинев за председател на Парламентарната комисия по култура и медии събуди т.нар. ни интелектуалци, изкара ги от ъгълчето, в което къде доброволно, къде по принуда се бяха свили, и ги заведе дори пред сградата на Народното събрание, където изказаха възмущението си от избора на архонта. Малко по-рано пък отново ги чухме – повторното назначение на Вежди Рашидов за министър на същата тази култура предизвика гнева на една част от тях и аплодисментите – на друга. Вместо Бинев и Рашидов оставка хвърли главният режисьор на Народен театър „Иван Вазов“ – Александър Морфов – с това си действие спечели симпатиите ни още повече. След него с напускане заплаши и самата трупа на НТ – постъпка, на която са способни само едни истински хъшове.
Собственикът на БИАД се оттегли от поста си – очаквано. Сашо Морфов обаче отказа да се върне на своя.
„Не смятам да се връщам в Народния театър – поне не засега. Очакванията ми? Целият кабинет да подаде оставка. Защото не Слави Бинев е основният проблем – той е, както каза Костадин Бонев, само гнойната пъпка, която свидетелства за един много дълбок вътрешен процес. Моят протест от самото начало не беше срещу Бинев и неговата личност, а срещу политиката на културен геноцид, която води правителството. Бих се върнал, когато тези хора, които от години се правят, че не съществуваме, обърнат внимание на образованието, науката и изкуството – нещата, които днес оформят българина, какъвто ще бъде след 20 години“.
Очевидно за режисьора нещата са се променили, властта вече обръща внимание на културата и образованието, увеличила е бюджетите им, Вежди Рашидов е преживял катарзис и вече е идеален за поста, а комисията към Парламента е намерила точния си шеф. Или пък е изтеглил интересен късмет от баницата с късмети, знам ли. Може пък и още да не е изтрезнял от дългите празници. Защото първата за годината работна седмица започна с новината, че именно Морфов ще оглави поста директор на Народния театър след пенсионирането на Павел Васев. Какво доведе до този рязък завой в позициите му можем само да гадаем – така и няма негово официално изявление по темата, човекът мълчи, докато ние си чешем клавиатурите из форуми и социални мрежи, възмущавайки се от решението му да приеме мястото.
Хъшът предаде хъшовете си и се превърна в един от чорбаджиите, така недолюбвани от тях. Поведе ги на бунт, а после си стисна ръцете с тези, срещу които роптаеха. Властта подписа заповедта за назначаването му, същата тази власт, чиято оставка искаше той. Дали трупата му подкрепя решението на „хъша“ си – още не знаем. Дали сега отново ще заплаши с напускане, или и тя вече мисли, че културата и изкуството процъфтяват и всичко ни е наред? Съмнявам се, макар да тая надежда поне един от тях да остане верен на принципите си /ако има такива/ и да излезе от театъра с вдигната глава. Със сигурност няма да им е лесно – както не им е било лесно и на хъшовете в Браила. В едно обаче съм абсолютно сигурна – скоро няма да посетя отново НТ „Иван Вазов“, още по-малко пък пиеса на Морфов. А чаках премиерата на новата му /тя е скоро, между другото/.
Отчаяно имаме нужда от герои, от хъшове, от борци за морал, справедливост и ценности. От опълчили се на системата, от заклеймили мафията и изобличаващи я с цената на всичко, отказвайки да ѝ служат. Та нали за това две години търкаме паветата и протестираме – за промяна, за нормалност, за демокрация, за истина, за ценности, срещу фалша, задкулисието, подмяната и потъпкването на правата ни. Там, на площада, намираме съмишленици, хора възмутени, омерзени, критично мислещи, търсещи отговори, непримирими като нас. После виждаме как някои от тях стават служебни премиери, съветници, министри, зам.-министри, директори и секретари в същата тази система, която искаме да променим, назначени от същото това задкулисие, срещу което протестираме. В устите и душите ни остава една горчилка, чувстваме се предадени и отново сами. Неминуемо си задаваме въпроса: „Само аз ли съм луд, че пилея време и енергия в опит да променя нещата? И мога ли всъщност да ги променя? Сам ли съм, или има и други, желаещи същото? Луд ли съм? Едни заеха топли кресла, близки до властта, други издадоха книги, трети са на гребена на вълната, а аз продължавам да се боря с вятърни мелници, без да получа никаква лична изгода от това. И въобще има ли смисъл?!“.
Едни виждат реформирането на системата и изкореняването на порочните практики като процес, който започва от долу нагоре – първо единицата, после общото, накрая цялото. Така я виждаме ние от вестник „Протест“. Други обаче смятат, че трябва да влезеш в нея, за да я промениш. Не казвам, че само едното или другото е правилно. Но когато си застанал пред обществото с името и идеите си, когато тръбиш наляво и надясно как не си против конкретна личност, а срещу даден модел на поведение и управление и няма да мълчиш и да се примириш, докато той не спре да се възпроизвежда, а после се уредиш с пост и внезапно замлъкнеш, последното определение, което би ти подхождало, е принципен човек. Губиш и доверието и подкрепата на хората, които са те следвали и чиито възгледи по някакъв начин си носил и изразявал. Всъщност последните години има криза на доверие не само към институциите и държавата, но и към лица и авторитети, затова и се посреща със скептицизъм всеки, дръзнал да изразява мнението на мнозинството и да говори от нечие име. На практика се получава омагьосан кръг – общността има нужда от лидер, след когото да тръгне, но когато се появи някой с претенции да бъде такъв, го разкъсва и прогонва, защото не му вярва.
Постъпката на Александър Морфов и други видни протестиращи затваря този кръг. Разочаровани, недоволните отказват да протестират и да участват в процеса на промяната. Затварят се в себе си и личната си зона на комфорт и чакат – неясно какво. Затова и масови протести в близките години няма да има – дори машинациите на задкулисието не успяха да предизвикат такова разделение сред гражданите, каквото сами си направиха. Не се учудвайте, господин директоре, ако вдругиден Азис оглави някоя комисия по култура и няма желаещи да протестират – хъшовете са ни на привършване, а и малкото, които останаха, заиграха в отбора на султана.
Коментирайте чрез: