Представете си човек, който никога не довършва започнатото. Харесва някаква наука или професия, запалва се, накупува книги, влиза да учи тази специалност в университет и някъде по средата на следването напуска. Или започва някаква работа, за която се е борил – собствен бизнес, интересна позиция, някакъв проект, тръгва ентусиазирано и тъкмо когато успехът се оформя, зарязва работата. Обиква някое момиче, среща взаимност и когато нещата започват да изглеждат сериозни, прекъсва отношенията и изчезва. Как ще изглежда животът на такъв човек? Правилно – похабен. И как се чувстват хората, които постъпват по този начин? Точно така – нещастни.
Смисленият живот определено се състои от докарани докрай неща – усвоени и развити умения, завършена докрай работа, посветени взаимоотношения. Една от очевидните разлики между живот, пълен с удовлетворение, и проваления живот е завършването или зарязването на нещата, на които сме отдавали силите и времето си.
След повече от десетилетие на апатия и незаинтересованост от обществени дела миналата година
българското общество изригна.
В един момент стана кристално ясно, че докато България стана член на ЕС и НАТО, докато финансовата система стоеше стабилна, а БВП на страната нарастваше, общественият живот, начинът, по който в България се прави политика и управляват обществени ресурси, драматично се е изродил. Получените в края на януари сметки за ток, сформирането на правителство, доминирано от ДПС, с подкрепата на депутатите от „Атака“ през май и назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през юни се оказаха събития, които върнаха критична маса от българите към обществена активност.
Видимият резултат от годината на протести е страхът, който властта изпитва от обществения гняв. Не зная доколко обаче си даваме сметка, че главното следствие на този страх е все повечето ресурси, които се влагат, за да не може обществената енергия да бъде ефективна, целенасочена и резултатна. Пряк резултат от тези средства е лансираната „алтернатива“ чрез новосъздадена партия, чиито лица са телевизионни водещи, злополучен активист на протеста срещу зимните сметки за ток и се финансира от същата фамозна финансова империя, създала Пеевски като медиен магнат и наложила го за шеф на ДАНС. Днес социологическите проучвания методично подготвят българското общество, че тази партия ще играе ключова роля в бъдещия политически живот.
Невидимото и коварно следствие на опитите за подмяна на гражданската активност е омерзението. Никой не очаква от множествата, които изпълваха миналото лято улиците на София, да гласуват за управляващата коалиция или за „алтернативната“ партия на Бареков. Съвсем истински обаче, целта е хората, които могат да бъдат адекватни, да бъдат социална база на смислена и открита политика, да бъдат отново прибрани в собствения им свят, което сполучливо беше описано като вътрешна емиграция – личен бизнес, лични проекти, семейство, приятели. Докато обществената среда се изроди още повече, политическите субекти станат още по-ексцентрични и отблъскващи, а пътят за успех в политическия живот да отвращава всеки порядъчен човек.
Преди да е станало безкрайно късно, трябва да си дадем сметка, че илюзията за стабилност и необратимост на общественото развитие е опасна. В постсъветското пространство са налице много примери за парализирани общества, контролирани от окопала се във властта олигархия, която внимателно конструира своя не по-малко отблъскваща алтернатива. Русия, Беларус, Армения и всички средноазиатски републики са пример как макар да има много проницателни, знаещи и почтени отделни личности, нациите са овладяни от потиснически олигархични режими, а икономическият и обществен живот са изолирани от модерния свят. Други страни като Украйна и Молдова с огромни усилия и жертви, движейки се по ръба на катастрофата, се опитват да се измъкнат от този модел. Честно е да отворим очи за факта, че едно правителство лесно може да въвлече страната в заробващи енергийни проекти или държавногарантирани заеми, които да откъснат страната от европейската й принадлежност. Дали нашето общество има потенциал да се справи с кризи като гръцката, кипърската или тази в другите страни от европейския юг?
Българите, преоткрили през изминалата година обществената активност, не бива да зарязват работата си недовършена.Гласуването на избори е продължение на тържествуващото през миналото лято по улиците на София гражданско общество. Спомням си пълния площад „Независимост“, преливащ в площад „Александър Батенберг“. И малката група, появила се десетина дни след началото на протеста, от няколко стотин дезориентирани, скупчени, еднотипно облечени хора пред северния вход на Президенството, с открояващи се отрядници, затворнически униформи и професионално изработени плакати. Тогава тези хора изглеждаха странно, изолирахме ги лесно и бяха като безпомощно Петно на фона на пробудилото се гражданство. Днес социологическите агенции се надпреварват да определят техните организатори като политическата сила на бъдещото. От десетките хиляди, изпълващи тогава площадите, зависи това да не се случи.
Нека си останем критични, съмняващи се, взискателни и недоверчиви към политиците. Нека обаче да гласуваме, така че да живеем в общество, където политическата позиция, избор и критика имат смисъл.
Публикувано в брой 30 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: