Властта открай време шантажира гражданското общество с един настойчив въпрос: Какви са конкретните ви искания?
Не че властта милее за обществения консенсус или тъгува за опорочената легитимност и незрялост на гражданското общество. Интересът към конкретиката не е нито искрен, нито сериозен и не бива да подвежда. За властта това е дребнав начин да наложи своя смисъл на нещата, както и да изтъкне, че понеже няма конкретни искания, гражданското общество няма и легитимна позиция. Всички сме наясно какво представлява властта и какво се крие зад реторичните и фасони. В протестното движение гражданското общество се събуди и тепърва има да открива себе си. То не знае какво ще стане после, но знае, че сега в него протича първичната обществена комуникация, замряла през последните двайсетина години.
Протестното движение по неволя започна да изразява и осъществява ключови обществени динамики, които няма как да протекат нормално извън него. То няма конкретни претенции към властта, освен че в този си вид тя не може да посрещне никакви обществени нужди. То преживява продължителен процес на развитие, който властта няма никакво намерение да подпомага, а напротив – възпрепятства го по всевъзможни начини.
Властта полага неимоверни усилия да се представи в добър и приемлив вид като променя качествените стандарти, и понеже тъкмо уязвимия и обработван с десетилетия неин електорат се впечатлява най-силно от това, не е за чудене, че имиджът ѝ няма никаква стойност за гледащите отстрани. Отстрани, властта прилича на пор, който се представя за пеперуда.
В опита си да се препоръча чрез режисиран диалог, правителството не само създаде свои марионетни партньори в лицето на подставени групи като тези за нов Изборен кодекс и нов обществен договор, но и излъга маса хора с нереалистичните обещания на предизборната си платформа, като това за реиндустриализацията. Същевременно демонстрира съвсем ясно каква е реалната стойност на неговите ,,конкретни стъпки“ с престъпното бездействие в съдебния процес срещу изпълнителя на проекта ,,Белене“, забавянето до невъзможност за провеждане на конкурсния стадий на европейската фондова програма за финансиране на дребните земеделци, забавянето на ремонта на новата сграда на Класическата гимназия. Как именно ще реиндустриализираш страната, като не можеш да организираш и проведеш елементарния ремонт на една гимназия, или да гарантираш нормално усвояване на отговорна европейска програма за финансиране на микроикономика? Неизлечимо диалектична, властта очевидно не вижда съществен проблем в това разминаване.
Да не говорим за липсата на стратегия в разрешаването на проблема със сирийските бежанци, пълният хаос в енергийните отрасли, евтината демагогия с намаленията на цените на тока, чийто обратен ефект вече се усеща. Казано възможно най-конкретно, чака ни орешарска зима.
Властта саботира развитието на обществото и отглежда свой социум, който да се впечатли от подправената ѝ идентичност. За да удължи състоянието на транс у своите идеологически клиенти, тя организира на два пъти – 16 август и 4 септември – любимия си спектакъл с автобусното поклонение. Властта привика и разходи в центъра на София един тютюнев стрък, а заедно с него подхвърли 2-3 хиляди свои привърженици, които трябваще да ѝ послужат за жив щит. Гледката на тютюна, който мълчаливо шествува сред излъганите, е незабравима. Както и безумното и нескопосно боравене с чувствителен човешки материал.
Тъкмо заради опорочената комуникация гражданското общество не вярва на властта; отказва да захранва с конкретика сценарийте ѝ и да подава материал за доизграждане на компрометирания ѝ имидж. Никакви фокуси няма да спасят обречения ѝ мандат и да ѝ върнат доверието на обществото. То знае, че конкретиката захранва нейния сценарий и фактически представлява обществена поръчка за запазване на статуквото.
Всъщност, гражданското общество отдавна си има единствено, но неотразимо конкретно искане: да танцува с друг.#
Публикувано в брой 9 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: