„Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди.“ – Гандалф
Преди почти пет години в една топла и романтична пакистанска вечер в началото на май. Изневиделица от небето се спуска банда американски тюлени, нахлува в една внимателно проучена и дълго наблюдавана резиденция и след малко си тръгва оттам с трупа на Осама бин Ладен. Скоро американските медии получават от Вашингтон съобщение за спешно президентско изявление с код EKIA (Enemy Killed In Action (враг, убит в бой)). Вече всички се досещат за какво точно иде реч, когато няколко часа по-късно президентът Обама излиза с официално обръщение към нацията, в което съобщава, че лидерът на Ал Кайда, „отговорен за смъртта на хиляди невинни мъже, жени и деца“, е бил убит при специална военна операция. Следва масова истерия, тържествени празненства и невиждана еуфория. Америка празнува. Най-великата демокрация в света чества смърт. На човек.
Разбира се, говорим за Бин Ладен – лошковецът с брадата и чалмата, лидер на терористична организация и по всяка вероятност пряко отговорен за атентатите от 11 септември. Фетиш на всичко, което мразят и от което се страхуват американците. Човекът, който нанесе най-болезнения удар по националното им самочувствие. И все пак – нещата сякаш излизат от контрол.
Хората във всеки град са на улицата, веят националния флаг, скандират „USA”, надуват фанфари, издигат съмнителни плакати, като „Obama 1:0 Osama”. В youtube прелива от озадачаващи компилации – например претъпкано метро с хора, които пищят от радост и пеят в хор националния химн. На бейзболния мач между Ню Йорк Метс и Филаделфия в течение на десетина минути новината постепенно се разнася из стадиона. Всеки на трибуните е забил тъпа усмивка в смартфона, след което се обръща към съседа си по седалка и започва да го тупа съзаклятнически по гърба. Накрая стадионът избухва в скандирания „USA”.
Единствените, които не реагират инфантилно са хората, загубили някой близък в атентатите. А те си личат отдалеч – в очите им няма и следа от радост, единствено горчиви спомени, огромна незапълнена дупка и мъничко от отдавна чаканото възмездие. Но не и празник – просто за такъв няма поводи. Останалото е дървен и неразбираем янки патриотизъм.
В една топла и романтична октомврийска вечер пет години по-късно, на около 7500 км на изток от САЩ, близо до българо-турската граница край Средец е убит друг човек. Не е важна клечка като Осама, но пак е афганистанец. Смъртта му е доста по-интересна, защото не се дължи на скучните роботизирани американски тюлени, ами на в пъти по-колоритните български граничари. А официалните версии за станалото са към 15 – всичките героични и всичките идиотски. Затова и ще ги разкажем героично и идиотски. Най-общо – трима български граничари срещат на границата 54-ма афганистанци дошли да ни инвазират. Афганистанците са въоръжени до зъби, а смартфоните им преливат от джихадистки клипове с изклани християнски деца. С българските граничари обаче шега не бива, затова един от тях стреля предупредително във въздуха. Куршумът рикошира от въпросния въздух и сваля единия нашественик. В този момент бойният дух на останалите 53-ма въоръжени до зъби афганистанци се изпарява и те пребледнели се предават. Инвазията е осуетена. Само че не сме на границата, ами на 35 километра навътре. И афганистанците май нямали смартфони. И в крайна сметка не били и въоръжени. Всъщност и куршумът не би трябвало да рикошира от въздух. А и граничарят е на кон. Пардон, под мост.
Всъщност какво точно се е случило не е толкова важно. Граничарят може да е реагирал правилно, може и да не е. По-важна е идентичната реакция – масова истерия и невиждана еуфория. България празнува. Най-сбърканата демокрация в света също чества човешка смърт. При това дори не на някой топ терорист, а на безименен афганистанец. Но каквато е демокрацията, такъв е и Осамата – отново псевдо родолюбие, подписки в подкрепа на граничаря, призиви за медал, съмнителни лозунги, биене в гърдите, съзаклятническо тупане по гърба и скандирания „Българи юнаци“. Какво ще посочи разследването – не е от значение. Какво сочи законът – не е от значение. Как се чувства самият граничар – пак не е от значение. Кой е убитият – това пък съвсем не е от значение. Това, което е от значение е, че 1300 години след Тервел, българите продължаваме да спираме наглите азиатци на родна територия. Че пак им показахме кой е шефът на Балканите. Че Ботев и Левски щяха да се гордеят с граничарите. Че пак успяхме да си покажем комплексите и да си раздадем смъртните присъди.
Вече е ясно, че която и от 15-те идиотски версии да е вярната, поводи за гордост и за празник със сигурност няма. Останалото е дървен и неразбираем BG патриотизъм.
Коментирайте чрез: