Какво доведе до трагедията в редакцията на Charlie Hebdo?
Атентатът в редакцията на Charlie Hebdo от 07.01.2015 г. бе не само акт на хладнокръвно масово убийство, но и посегателство към свободата на словото в сърцето на Европа – Париж. Двама маскирани мъже нахлуха в офиса на сатиричното списание и откриха огън към беззащитни журналисти, оставяйки след себе си 12 мъртви, като между тях и двама служители на реда. Малко по-късно стана ясно, че въпросните лица са част от групировката „Ал Кайда“, позната с радикалните си методи за прокарване на ислям. Версиите се разминаха с признанието на Ислямска държава, която настоя да бъде призната като извършителка.
Варварският акт моментално събуди вълна на възмущение из цяла Франция, както и в много други западни държави, а между тях намери място и България. Реакциите все пак варираха от абсолютно осъждащи ислямската религия, през позицията на осъждане на радикалния ислям до мнението, че това е лицемерен акт на солидарност, който ще помогне само на популистските и националистическите партии в Европа да наберат сила. Чу се и теза, идваща от руските среди, че това е дело на американските тайни служби ЦРУ.
Ден по-късно след масивно предаване на преследването на заподозрените в злодеянието, наподобяващо и присъщо по-скоро на американския начин на правене на журналистика, двамата мъже бяха неутрализирани, след като те самите отнеха живота на няколко заложници. Последва вълна на облекчение, че заплахата е отминала, или поне засега.
Изданието Charlie Hebdo е известно със скандалните си карикатури на политици, духовници и пророци, между които попада и свещеният за цялата мюсюлманска общност пророк Мохамед. Макар и да няма преки доказателства за посегателството, всичко сочи, че мотивите са били отказът на изданието да прекрати сатиричното представяне на Мохамед на страниците си.
Но как се стигна до тази трагедия?
Обективна оценка е трудно да бъде направена, но могат да бъдат посочени няколко събития, които могат да хвърлят светлина. През месец септември 2012 г. избухнаха протести в редица на брой точки на света срещу нискобюджетен американски филм, осмиващ Мохамед.
На печалната за САЩ дата 11 септември 2012 г. лентата стана повод за нов епизод на кръвопролития. В пристанищния либийски град Бенгази избухна протест пред американското консулство в защита на името на Мохамед.
В суматохата американският посланик беше убит, а смъртта си намериха и трима негови колеги. В четвъртък (20 септември) властите в САЩ обявиха, че атаката е била терористична, но не уточниха дали е била планирана. Вълната на гнева се разрасна още същия ден, като се пренесе в египетската столица Кайро.
В опит да намали напрежението видео платформата YouTube блокира достъпа до филма в двете държави. Антиамериканското недоволство обаче не остана капсулирано и се пренесе в редица ислямски държави. По цял свят посолствата на САЩ бяха обекти на нападение, като в Судан бяха атакувани и мисиите на Германия и Великобритания.
Чувствителността на Арабския свят е била винаги изключително изострена, щом става дума за чистото име на пророка. Всеки хумористичен акт срещу Мохамед е бил тълкуван провокативно от мюсюлмани.
От тази гледна точка не е изключена и вероятността филмът да е целял да предизвика напрежение. Още повече видеото бе първоначално пуснато на части през юни 2012 г., когато не намери голям зрителски интерес, но след превод на арабски то доби популярност в цял свят.
Мненията дали Мохамед може да бъде осмиван достигат крайности. При всички случаи мюсюлмани реагират гневно винаги, когато към пророка им се проявява хумористично отношение – нещо, което би минало без подобни проблеми при другите религии. Това е така открай време поради готовността на една част от мюсюлманите да жертват живота си и живота на други в името му.
Равносметката показва, че към светците, които биват защитавани със средствата на войната, се проявява повече толерантност и за тях не се говори. А дали обществената реакция на филма е била прогнозирана от създателите му и може ли това да бъде мотив за оправдание?
Така се стигна и до затварянето на френски посолства в размирните страни заради карикатурите на Charlie Hebdo, които по това време са били утвърдени и въпреки че са предизвиквали гняв и възмущение, не са успявали да нагнетят толкова много напрежение.
Сатира и религия
Така на дневен ред изплува и датското сатирично списание Jyllands-Posten, откъдето и започна противоречието между сатира и религия. Изданието публикува през септември 2005 г. 12 карикатури с образа на Мохамед, една от които го изобразява с бомба на главата вместо с тюрбан. Карикатурите бяха веднага препечатани от Charlie Hebdo, с което и списанието влезе във водовъртежа на това, което мюсюлманската общност вижда като провокация. Действията на френското списание бяха продиктувани от акт на солидарност в защита на свободата на себеизразяване. Когато обаче маскираните мъже убиха 10 от редакционната колегия на Charlie Hebdo, Jyllands-Posten не пожела да публикува карикатури от френския хуморист от „съображения за сигурност“. Но това вече е въпрос на редакционна политика и интерпретация на проблема.
Двете страни на морала
В случилата се трагедия изплуват няколко страни на проблема. От една страна Франция, както и почти цяла Европа, са си в правото да изразяват мнението си по какъвто начин намират за добре. Това е характерно за секуларната и правовата държава, гарантирано ѝ от Конституцията. Избягването на болезнени теми за определени групи от хора е автоцензура и се отдалечава от идеята на журналистиката да бъде слуга на обществения интерес. Становището на много европейци, че мюсюлманите трябва да се съобразяват с традициите на западните демокрации, ако искат да бъдат част от тях, е вярна, но проблемът не се изчерпва там, особено в случая на Франция.
В хронологията по залавянето на двамата атентатори Куаши изплува информация, че те имат алжирски произход. Историята на френско-алжирските отношения е, меко казано, недипломатична. Раната, която все още стои отворена от Алжирската война за независимост от Франция, събужда духовете на ужасяващия 6-годишен конфликт, взел над 1,5 млн. жертви. Заел място в историята преди едва половин век, проблемът едва не открива гражданска война във Франция. Войната от 1954–1962 г. остава като неудобна за френските политици и до ден днешен. Тя, както и 132-годишната френска окупация на африканската държава, са едни от причините в днешна Франция да има над 5 млн. алжирци от близо 6,5 млн. мюсюлмани. Както стана ясно, двамата атентатори са братя от алжирски произход, но и са с френско гражданство. Никой не иска да търси под вола теле, особено когато принадлежността им към „Ал Кайда“ или Ислямска държава витае, но е добре да се помисли и върху упреците срещу мюсюлманите във Франция и тяхното и интегрирано местообитание. Защото когато някой размаха пръста на справедливостта, е редно да се замислим дали той вижда всички аспекти на проблема.
Мюсюлманската реакция
Убийствата са ужасяващи и трябва да бъдат заклеймени като мракобесни и човеконенавистни. С това се съгласиха и много ислямски лидери във Франция, както и от Близкия изток. Сочената от САЩ за терористична организация „Хизбулла“ осъди акта, като заяви, че атентатът е по-вреден за Исляма от карикатурите на Charlie Hebdo. Тук трябва да се отбележи, че ливанската политическа партия е с шиитски убеждения, а „Ал Кайда“ – сунитска. И двете са във враждебни отношения и имат противоположни виждания за изповядването и разпространението на Ислям. А също така двете, независими една от друга, се противопоставят на новопоявилата се Ислямска държава.
Знак за равенство между Исляма и тероризъм не може да бъде слаган. Примерите са безброй, но е достатъчно да се спомене светска Турция, която е секуларна държава от 20-те години на XX век. Има диаметрални противоположности между Запада и Исляма – като основното различие се състои в избора свобода на словото и права на хората.
Проблемът в сянка
Един проблем остава встрани все пак. И това е националната сигурност на Франция. Атентатите над Световния търговски център в Ню Йорк от 2001 г., атентатът над железниците в Мадрид от 2004 г., атаката върху обществения транспорт в Лондон от 2005 г., както и неизброимите контингенти в мисии на НАТО по света бяха достатъчни мотиви френските служби да са нащрек. През 2013 г. Националният бюджет на Франция отдели за национална сигурност 31,4 млрд. EUR, като вноската към НАТО остана трета по големина в алианса. През 2013 г. избухна и скандал, след като нашумелият Едуард Сноудън разкри, че Главната дирекция по вътрешна безопасност на Франция подслушва френски граждани незаконно. Тези щрихи показват само, че институциите вършат работа, но дали вършат работата, за която са създадени? И дали точно от тях не трябва да се търси най-голяма отговорност в контекста на атентата срещу Charlie Hebdo? Политическата класа, съдебната система и обществеността трябва да побързат да намерят адекватно решение на проблема, защото популизмът чука на вратата, а уроците от него сякаш най-трудно се учат.
Коментирайте чрез: