Независимо дали ни е неприятно или не, 2013 си отива, а заедно с нея и много бурни събития в политическия живот на страната остават в историята. Не съм сантиментален тип, който гледа в миналото с въздишка, но е редно да си дадем равносметка за това, което ни се случи през тази година. Мога обосновано да предположа, че от правилния анализ на събитията, който ще си направим заедно като общество, зависи в голяма степен нашето развитие оттук нататък.
Сигурно ви е направило впечатление, че демокрацията в България не работи, както и че през последните 12 месеца имахме 3 правителства, парламентарни избори с огромни скандали и противоречия в кампанията, два много масови и разтърсващи протеста и други събития, които съпътстваха този пейзаж. Понеже всичкото това е много материал, в голямата си част – преходен и бързо забравим, искам да направя очерка си за 2013-та, базирайки се върху двата граждански бунта, наречени тривиално „зимен“ и „летен“. Считам ги едновременно за много влиятелни събития, но и явления, които свидетелстват за протичането на определени процеси в обществото.
Някъде към края на януари излязоха дебели сметки за ток и народът тръгна да се бунтува из страната и в София, което продължи близо 2 месеца, а на 14-ти юни Парламентът назначи Делян Пеевски за председател на ДАНС и последва обществен взрив, чийто остатъчен пукот се чува под една или друга форма и до днес, 6 месеца след това. Но тези два протеста, ясно разделени хронологично от едно служебно правителство между тях, не се различават единствено по повода за избухването им, нито само по време, място и продължителност. За мен главната разлика е в това, че при първия ГЕРБ беше на власт, което спираше гнева на „десните“ от страх да не дойдат „комунистите“, а летният беше (е) по времето на БСП, което сковава „левите“ при мисълта, че „мутрите“ могат да се върнат. И това предопредели до голяма степен разликите (не огромни, но забележими) в персоналния състав на двата протеста – просто още сме много разделени и ни плашат с разни чучела от 90-те, както и със силата на страха от другия. „Левият“ живее, за да унищожи „десния“, защото ако не успее, на него ще му се случи същото – тази ирационална постановка е колкото вредна и глупава, толкова и работеща и актуална, за съжаление.
За разликите можем да говорим още много, включително и да използваме афоризма „Интелигенция без народ е саката, народ без интелигенция е сляп“, който е грозен, но разпространен. Но най-интересни поуки бихме си извадили, ако се взрем в приликите между двата протеста, които дават повод на мнозина да ги виждат като част от общ и продължителен процес, с което аз съм съгласен. И двата са масови, с национално значение (дори и единият да се провежда предимно в София), застанали са на фокус на общественото внимание, стават център на политическия живот и всякакви политически играчи се опитват да ги яхнат, къде успешно, къде не… Но, НАЙ-ВЕЧЕ, приликите между тях са в дълбоките причини за протестните вълнения. Да, те може да са по различни поводи – единият за сметките, другият за Пеевски, но в основата на цялото движение стоят едни и същи процеси.
Всъщност ние, българите, сме разочаровани от демокрацията такава, каквато е в момента, и не желаем да участваме в нея. Не вярваме, че действително управляваме, че решенията на публичната власт се взимат с наше съгласие, не мислим, че можем да променим нещо с гласа си. И това ражда апатия. Срещу която олигархията няма нищо против, даже я насърчава, защото обезверени и неучастващи граждани значи „фасадна демокрация“ и запазване и защитаване на интереса на този, който има повече пари и връзки. Въставането срещу т.нар. „монополи“ и призивът за повече морал в политиката са двете страни на една и съща монета – изначалната нелегитимност на държавнатата власт, неверието в политическия модел и неговата възможност да защити интересите на гражданите и да чуе техния глас. Иначе отдавна да бяхме решили и проблема с монополите, и този с морала, като гласуваме за съответните политици на избори. Ама явно не става така и хората го разбраха. Хората заговориха за „олигархичен модел на управление“ масово и започнаха да задават въпроси за начина, по който се управлява страната. Всъщност голямото обществено постижение през 2013-та година е именно осъзнаването на този проблем.
И неучаствайки в тази демокрация, подкосени от апатия, ние 12 месеца разтрисахме държавата от протести и инициативи – някой ще пита дали няма противоречие? Ами хем има, хем няма. Ние всъщност протестирахме срещу резултата от своето неучастие – модела, който не ражда друго освен недоразумения. Ние всъщност се опитахме сами да се събудим и още не е ясно дали ще успеем или не.
Надявам се за целта да започнем да разсъждаваме и да си направим необходимите изводи от 2013-та година. А те са, че трябва да излезем от апатията и да се включим в обществения живот. Да участваме в демокрацията, защото тя без хора се превръща в куха фасада. Включването ни не значи само пускане на бюлетина веднъж на 4 години, макар и много от нас да не правят дори и това. Необходимо е постоянно, градивно, разумно участие, ежедневна борба и отстояване на интересите ни, защото е илюзия и утопия, че някой друг ще ни ги защитава, някой ненагледен юнак и балкански герой. Смяната на едно правителство с друго не променя нещата, видяхме го, ако не се смени моделът, а той се състои и от нас и нашето поведение.
Нека 2014-та бъде година не на протести, а на разум и градеж, на решенията, еволюцията и смисъла!
Публикувано в коледния брой на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: