(Препубликуваме с разрешение от блога komitata.blogspot.com.)
Нелека съдба сполетя България през 20–ти век. Наложи се нашият народ да преживее трагедии, войни, тоталитарни и авторитарни диктатури.
След 1989 г. започнахме движението си към свободния свят. Нарекохме това движение преход.
Наскоро участвах в „Референдум“ по БНТ, където за пореден път се проблематизираше българският преход.
Въпреки че една от участничките, Ваня Григорова, се позова на транспаранта „Не ви признаваме прехода“ като доказателство/симптом за това, че българският преход към демокрация и пазарна икономика е бил неуспешен или поне – неприет от протестиращите, искам да върна нещата в рамките на рационалните разсъждения.
Рационални, защото ако приемем, че целият преход е напълно провален, то трябва да се върнем в изходна точка и да започнем отначало.
Кое е началото?
А изходната точка е еднопартийна система, напълно национализирана икономика, колективизирано селско стопанство, пълна липса на демократични права и свободи и на първо място на свобода на словото, съвестта и придвижването, но също и на политически свободи като свободата на самоорганизация, на протест, на стопанска инициатива, на самостоятелно участие в политическия живот и пр.
Тоест, ако приемем прехода за невалиден и желаем да го рестартираме – трябва ли да започнем оттам, откъдето тръгнахме? Едва ли онези, които искат рестарт, искат точно това, но може би не се изразяват като хората.
Какво позитивно се случи?
Някои неща от този криво и мъчно проведен преход са позитивни и трябва да ги запазим като достояние – като например свободата на придвижване, а не да ги зачеркваме на едро.
България вече е член на общността на най–развитите и най–демократичните страни в света, българите имат свобода на движение, свободен избор къде да живеят, къде да харчат парите си, къде да работят и дори имат, имат – макар и в много извратен и ограничен вид – свобода на словото и политически свободи.
Движение напред
Преходът трябва да продължи и то не защото аз или някой друг така е решил с гласуване, а защото никой не може да спре движението към прогрес и свобода на хората, макар че в някои случаи може много дълго да го забави.
Тоест, стъпвайки върху извоюваното, да добавим и тези неща, които в момента не ни достигат – справедливост в съда, законност по улиците, свобода на словото, свобода на сдружаването.
Кога ще свърши преходът?
Преходът няма да свърши, а плавно ще се трансформира в обичайния динамичен баланс на демократичното устройство. Няма идеално състояние, което България да достигне и да застине в него. Няма такъв момент, в който да си изтупаме ръцете в панталоните и да ходим да вършим нещо друго. Това, което можем да постигнем, е: България може да бъде привлекателна за живот страна с работещи институции, с добри условия за живот и бизнес, но това състояние не може да се поддържа от само себе си, тоест непрекъснато трябва да бъде извоювано.
Не трябва да пропускаме и непрекъснато да коригираме целите си. В началото на прехода нямахме идея, че ще трябва да живеем в информационно общество (тоест, имахме смътната идея, че тая работа с телекомуникациите и компютрите ще ни заведе някъде, но къде?), в което границите са заличени, в което информацията циркулира свободно и без да се съобразява особено с ограниченията, съществуващи в „реалния“ свят.
Как се определя посоката?
Екипажът на държавата, който задава посоката и решава задачите по всекидневното й управление, е партията. А задачата на една съвременна политическа партия е да отговори на тези предизвикателсва, да формулира философия, от философията да изведе платформа, от платформата – програма, от програмата – политика и накрая според политиката да разпредели бюджета.
Ляво–дясната философия,
към която клонят голяма част от политически активните лица в България, дали поради носталгия от времето преди 1944-та, когато България е била още нормална държава, дали поради вече сложилите се разделения между организации и активисти, вече не е валидна и става все по-малко валидна.
Пример са не само сегашните протести, които не делят обществото по оста ляво–дясно, но пример са и протестите, свързани с околната среда и демокрацията в цифрова среда, които с много напъване могат да бъдат приведени като ляво–дясно противопоставяне (и в общия случай – невярно).
В момента голямата цел е отърваването на страната от олигархично–мафиотския модел на развитие, „за“ законност, „за“ равенство пред закона, „за“ свобода на словото, „за“ свобода на личната реализация и „за“ някакви гаранции, че няма да се върнем в сегашното позорно положение. Това не са леви или десни неща, това въобще е условие за просъществуването на нашето общество.
Ако идеологията стане пречка за дадена партия да отговори на нуждите на обществото, то обществото няма да се приспособи, за да отговори на идеологията на партията, а най–много партията въобще да изчезне.
Кой носи отговорността?
Отговорността, която партийните лидери носят, е голяма. Не че могат да спрат историческия процес. Тоест, ще се появи партия, която ще извърши необходимите преобразовния и стъпки към желаната цел. Така или иначе тя ще се появи и ще свърши работа, просто тази партия вероятно няма да е тяхната. Последните 24 години са пълни с полу или напълно забравени политически лидери и партии. Жестоко е, но всеки сам организира съдбата си.
Докато тичахме към хоризонта, той се отмести. Вече ще се мъчим да направим България част от постмодерния, постиндустриалния и технологичния свят, докато се опитваме да станем нормална държава.
ОСТАВКА и мислете за бъдещето.
Публикувано в коледния брой на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: