(текстът е публикуван първо в Култура онлайн и е даден с любезното съдействие на автора)
Елиза е 28-годишна, живее във Франция. Разбира всичко и може да говори на български, но малко неуверено и забавено. Почти всяка ваканция тя идва тук, за да се вижда със своите български роднини и приятели. Тя е очарователна, с изострено чувство за социална справедливост, както всички французи, с духовен размах и кураж. И това лято попада в следната ситуация тук, в България.
Заедно със своя приятел Ману се качват на рейса от Бургас за София. Купуват си билети от кондукторката в самия автобус. Тя взима парите им и им посочва местата, на които да седнат. Не получават книжни билети, нито касова бележка, но не повдигат въпрос за това.
На следващата спирка се качва един българин, който живее в Америка. Той също си купува билет от кондукторката, тя по същия начин му посочва мястото, не му дава нито билет, нито касова бележка. Той обаче започва да настоява за билет или касова бележка. Тя отказва да му даде. Намесва се шофьорът на страната на кондукторката. Мъжът е упорит и не се предава. Настоява на своето законно право. В автобуса става скандал. Елиза и Ману също се намесват веднага, разбира се, на страната на мъжа, който отстоява правата си. В крайна сметка справедливостта възтържествува, мъжът получава касов бон и хартиен билет и сяда на мястото си. Автобусът потегля за София.
След около час се отбива от магистралата по един пуст междуселски път и спира. Шофьорът отваря вратите, вътре се качват двама едри, яки мъже с къси вратове, ниски чела и черни очила. Отиват до мъжа от Америка, подхващат го от двете страни и без обяснения го свалят от рейса. Това се разиграва за секунди. Елиза и Ману скачат и също слизат, застават до мъжа. Никой друг от препълнения с летовници автобус не слиза при тях. Елиза и Ману започват да говорят високо на френски, да звънят по телефона в полицията, инсценират, че звънят в посолството, защото са наясно, че ако оставят мъжа сам с тези биячи, сам сред полето на пустия път, с него е свършено. Най-малкото ще бъде зверски пребит.
В крайна сметка шофьорът, кондукторката и биячите се изплашват, отстъпват, качват тримата пътници и продължават до София. Там вече ги чака полиция и се взимат всички показания.
Тази история ме порази с факта, че е умален модел на света, който обитаваме тук, в България. Порази ме, че никой от пътниците българи не е слязъл, за да защити човека, който отстоява правата си. Порази ме, защото един човек е можел да бъде пребит до смърт пред погледите на отпочиналите, получили морски загар летовници, хора солидни, с образование, с положение. Но без позиция, без съпричастност.
Не зная дали са наказани шофьорът, кондукторката, фирмата. Мога само да предполагам, че не са. Вероятно са се отървали с някакъв подкуп и всичко е потулено. Все едно че нищо не се е случило. И автобусът продължава да превозва пътници по същия начин – вземат им парите, без да им дават билет. Протестиращи сигурно няма.
Затова този автобус, този шофьор и тази кондукторка продължават да ограбват пътниците и държавата.
В същото време в София вече сто дни протестите не спират. Призовават ни да постъпим като кротките, безмълвни, безучастни и бездушни пътници в автобуса. Да не надигаме глава, да си мълчим. Защото правителството мисли за нас.
Тази история в автобуса ни показва, че протестът е по-добър, по-полезен, по-градивен, по-човечен от мълчанието и от кротуването.
Десетилетия репресивните органи всяваха страх, задържаха, затваряха, пребиваха и убиваха всеки, който надигнеше глава. Така се създаде общество на страха, на страхливите, на нерешителните, на пасивните верноподаници.За гражданско общество засега само говорим.
Гражданското общество се изгражда от активни личности. Пасивните, които приемат всичко, което не ги засяга лично, са антиподът на гражданско общество. Но това, което днес не ги засяга лично, утре неизбежно ще ги засегне. Хората, които посрещат с възторг подхвърлените им от правителството пет процента или пет лева, са същите пътници от този автобус.
Този автобус е катастрофирал. Външно той е цял, катастрофата е вътре. Ако се блъсне в друг, другите няма да им се притекат на помощ. Минаващите коли няма да откарат пострадалите пътници, за да не изцапат седалките на колите си с кръвта им. И кръвта им ще изтича на платното, в канавката.
Автобусът на България е в катастрофално състояние. Няма писъци, но има по-лошо – тишина, мълчание и бездушие. Бездуховност.
Затова протестите в столицата са толкова шумни. Защото пътниците са заспали дълбок сън. Трудно могат да се събудят дори от оглушителните вувузели. Но ако не се събудят, катастрофата е неизбежна.
С шофьора и кондукторката не може и не трябва да се преговаря. Те са престъпници, които трябва да си понесат отговорността според изконните закони на човещината. Но никой престъпник не се предава доброволно на съда, докато не бъде принуден.
Това е смисълът на нашите протести. Затова не трябва да се уморяваме, да се отчайваме, да униваме, да губим кураж и надежда, да заспиваме. Трябва да събудим спящите пътници в злощастния автобус.
Иначе ще бъдем пребити от мутрите или от олигарсите, което е едно и също. И никой няма да ни подаде ръка за помощ.
Публикувано в брой 8 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: