Лятото е 2011-то. С бъдещия ми съпруг избираме Родопите за летен отдих и никак не съжаляваме. Популярните курорти не представляват интерес за нас. Един ден решаваме да обядваме в близкото родопско село. Не пиша името му, би могло да бъде всяко село в България със смесено население.
Преди да седнем да хапнем, тръгваме да се разходим из улиците и да усетим духа на мястото. А той никак не се спотайва – незабавно ни се яви. Тръгваме от центъра, от сградата на кметството. Изкачваме стръмна уличка. От самото й начало се вижда, че е задънена, но това не ни отказва. Още по средата сме възнаградени за любопитството. Задминаваме баба с шалвари и забрадка, която бавничко върви нагоре с малка кофичка в ръка. На свой ред тя забързва крачка, за да ни настигне, и плахо ни закача в гръб: „Ех, млади хора са дошли на село…“*. Спираме да поговорим. Жената поднася кофичката си към нас. Малини! Свежи, току-що набрани. „Откъде сте бе, деца?“, „Какво ви води насам?“, са бързите първи въпроси. Без да губи време, след като получава отговорите, бърза да си каже каквото има: „Ей, деца, не ги слушайте ония в парламента. Те само лъжат. И нас тука идват да ни лъжат…“.
Ние с Иво по онова време хич не се интересуваме от политика. Млади, влюбени, за друго си мислим. Гледаме въпросително, но със слаб интерес – май само от уважение. Бабата продължава: „Доган само ни използва, за да си трупа богатство на фирмите. И вас, и нас използва и ни настройва едни срещу други. А ние тука добре си живеем, в мир, българи и турци. Не се делим. Добри съседи сме си. Вие, младите, трябва да знаете това и да не позволявате да ни делят. Ние на село нищо не можем да направим. Хайде, със здраве“. И си замина.
Тогава думите й останаха неразбрани и ги отминах. Днес прокънтяват в главата ми и придобиват смисъл.
Това е. Друго няма.
ДПС не е на българските турци, не ги заслужава.
Публикувано в брой 8 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: