(от блога му http://nslatinski.org/, Публикуваме с разрешениe)
От години гледам разтревожено как разсъждава огромна част от хората. А по-скоро как вървят превъзбудени като тълпа – лесно манипулируема и поддаваща се на нерядко първосигнални емоции, отнасяща се към жизнено важи принципи и проблеми, сякаш е публика на футболен мач и вика за своите, независимо дали те играят добре и даже независимо дали играят честно и красиво.
Така е не само у нас.
Така е например в Русия и Турция – две държави с донякъде мегаломански геополитически амбиции и управлявани от лидери с много рискова смес на авторитаризъм, популизъм и користна намеса в икономиката; страни, сериозни като армия, полиция, специални служби и репресивни органи, с експанзионистичен първичен инстинкт, до които се намира едва държащата се на повърхността и управлявана през пръсти България.
Така започва да бъде и в Европа. Даже в Европа…
Ето защо отдавна съм си дал сметка, че и преди, и сега все съм в малцинство, а има случаи, когато съм сред малцината, които мислят различно от т.нар. широки народни маси.
Слаба утеха е, че никога, абсолютно никога в човешката история мнозинството не е било носител на новото и не е било право.
Винаги в отделни глави са се раждали значимите идеи. Тези носители на новото са били разпъвани на кръст, изгаряни на клада и обезглавявани на гилотината. Но накрая мнозинството е приемало техните идеи.
Ако нещата се решаваха с мнозинство, ние все още щяхме да смятаме, че Слънцето се върти около Земята и че Земята е плоска.
Мнозинството е чакало всичко да му се донесе на тепсия и дотогава като правило е било ретроградно и реакционно. А когато някой е управлявал в негово име, неизменно се е стигало до брутално насилие, ужасни концлагери и свирепи чистки и прочиствания.
Мнозинството при демокрацията може да има на своя страна правото, но правото на мнозинството, бе казал някой, не е правота на мнозинството.
Не съм само аз така. Доста хора се чувстват по същия начин. Даже в малцинство, ние не сме малко. Работата е, че сме много по-малко от мнозинството и ще ставаме все по-малко.
Лошото е, годините се натрупаха, че живея, ще живея и трябва да живея в страна, в която мнозинството ще казва каква трябва да бъде държавата, кой трябва да я управлява и как трябва да я управлява. Впрочем то даже няма да казва това, а ще дава картбланш, празен чек, на онези, които най-лесно го измамят и най-леко му купят гласовете. А аз ще съм безсилен да му повлияя, защото то предпочита да върви с поглед, обърнат назад; да вярва в митове и илюзии; да търси вината у другия и при това да му завижда; да се самосъжалява, че е злочесто и нещастно, и да се самовъзприема като жертва на вселенски заговори – водено от вечния страх да не би да се случи нещо по-лошо, както и от максимата, че преклонена главица сабя не я сече, затова да би мирно седяло, не би чудо видяло…
Започвам да се смирявам, че няма никакъв начин нещата да се променят при такова мнозинство и докато мнозинството е такова.
И затова хора като мен, срещам ги все по-често, се питат – как ще я караме нататък, всичко ли е загубено?
А аз си мисля – то кога ли не сме били по-малко от мнозинството? Всъщност само веднъж бяхме повече – с 1%, даже тогава част от нас си помислиха, че сме повече, макар и с малко, но завинаги.
Но докато си го мислеха, и стана тя, каквато стана – пречупиха ни крилете.
Не че ние също не бяхме виновни. Виновна е жертвата, че е попаднала в капана, но още по-виновни са онези, които бяха заложили този капан. Само че тогава не ни стигна смелост и мъдрост да постъпим като вълка, който за да се спаси от капана, си прегризва лапата.
Ала това са минали работи.
Важното е, че днес ние вече сме по-малко, много по-малко и завинаги.
Публикувано в брой 36 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: