Срам ме е да си призная, че макар и винаги да съм смятала себе си за човек с ясно изразена гражданска позиция, който не се колебае да я заяви, да я отстои и да застане зад всяка една от идеите и постъпките си, в последно време все по-често отлагам важните според мен неща „за после”. После-то обикновено не идва.
В момента в България много хора преживяват една от най-големите трагедии, които мога да си представя – остават без покрив, без средства, гладни.. без вещите, които са събирали цял живот. Изгубват децата си, близките си … погребват ги… Или няма с какво да ги нахранят и облекат. Изгубили са всичко. Изгубили са и вярата си, че някога нещата ще се оправят, че някой ще им помогне адекватно. Хора с прекършени души.. А само те ли?
Много съм гневна на всички правителства, изтъркаляли се през последните и предишните години, гневна съм на всички лица и институции, от които зависи нещо. В алчността и безотгоуорността им виждам геноцид към собствената им нация. Към Моята нация. Гневна съм на политици, мутри, президенти, чиновници, глупаци, писарушки и всякакви други безхаберници. Миналото лято крещях по площадите пред Парламент и Президентство, сложих на прозорците си плакат „КОГАТО БЕЗЗАКОНИЕТО СТАНЕ ЗАКОН, ПРОТЕСТЪТ СТАВА НАШ ДЪЛГ”, докато не разбрах, че това някакси, по някакви конюнктурни съображения, ме прави бойковистка.. не го махнах, но престанах да ходя на протести. От години не гласувам, това е моят отрицателен вот към всички политици. Виждам как през годините се сменят само лицата им, но циркът е все същият. Вече не ме интересува какво е казал или не e казал Пеевски, какво е писал или не е писал той или подобните на него. Те май всичките се казват Пеевци, Сидеровци, Костовци, Лукановци… Андрешковци… Не искам да ви виждам, Господа и … Дами! Направихте ме нихилистка! Научихте ме да мразя!. Отровихте ума ми и вкоравихте сърцето ми. Не искам да ви знам изобщо !!!
И после и аз станах безхаберна, обхвана ме леност. В един лазурен ден – 22.06.2014г, по някаква случайност се озовах във Варна. Не бях гледала телевизия от няколко дни, но имах някаква идея, бях „подочула”, че тук става нещо много лошо. Мина ми мисълта да прескоча, да видя какво се случва, все пак трябва да съм информирана.. Прогоних и нея, както и състраданието. Почти се размазах на плажа пред шикозно заведение, с паркирани пред него Мерцедеси с еднакви номера, в грижата си да поддръжкам приятен летен загар. Завъртя ме флиртът с морето, бриза и слънцето. Едно гласче ми говореше, че това е подарък от Живота и трябва да му се насладя. Послушах го, насладих му се, останах 2 дни на около 2 км от Аспарухово, затвърдих тена си и хукнах към София да продължавам да изкарвам хляба и почивките си.
Вече в къщи по ТВ добих що-годе някаква представа за трагедията… Стана ми много срамно, тъжно и криво.. Но най-вече срамно – основно за мен самата, но и че изобщо това се случва в България.. можело е да се предотврати. И се запитах дали, ако все още бях на място бих грабнала кофите.. Едва ли.. вероятно щях да продължа да задоволявам егоцентризма си, да щракам снимки, ползвайки оправданието, че нещата са много по-глобални и моите възкльощавички две ръчички едва ли ще допринесат кой знае колко. И щях да продължавам да хуля правителства и институции.
Какво се случи с моята ценностна система? Винаги съм „проповядвала”, че по-правилно е да разпространяваме светлината, а не да се борим с мрака и колкото и изтъркано да звучи, наистина вярвам, че любовта ще спаси света. И че „по делата ще ги познаем”. Вчера видях в една от телевизиите фолк-певицата Ивана, тя не просто призоваваше богати хора да дарят пари за бедстващите, тя обикаляше от човек на човек, даваше времето и енергията си, ползвайки своята популярност и познанства за каузата, в която вярва. Помислих си, че това е едно от предимствата и отговорностите на известните личности – могат с популярността, примера и влиянието си да спомогнат светът да стане по-добро място за живеене. Същото се отнася и за изкуството и културата – всяка една песен, всяка картина, филм или театрално представление носи своето послание. За пръв път през живота си съжалих, че не съм обществена личност и почти веднага се хванах, че шикалкавя и прехвърлям моите умосъждения в чужда отговорност. И отново се запитах, аз ли възпитавах дъщеря си, която в първата си авторска песен пее „ в нихилисти не се превърнахме”, никога да не се отказва и да защитава това, в което вярва. Ще продължавам ли да се оправдавам, че от мен нищо не зависи?
НЕ Е ВЯРНО, ЗАВИСИ!
Имам телефон и мога да пращам дарителски смс-и. Мога да си позволя телефонната ми сметка да набъбне и изобщо не ме интересува каква част от сумата отива в джобовете на мобилните оператори или други някакви скубачи. Имам и банкова сметка с възможност за онлайн банкиране. Дори и ако само един чифт детски обувки или една-единствена керемида се закупи от моите дарения, пак си заслужава. Правителството ни (с претенциите си за най-социалното възможно такова) не носело отговорност за това, че загубилите къщите си не са им направили застраховки. Е, аз не смятам точно така, Дами и Господа. Вярвам, че е и моя отговорност поне още едно детско личице да се усмихне или една майка да въздъхне облекчено, че има какво да даде за вечеря на децата си. За мен сякаш вече не е толкова важно кой в виновен за случилото се, кой прав, кой крив.. надявам се виновните да си поемат последствията, но едва ли, само си чешем езиците, а това вече много ми е омръзнало. Сега ми е важно какво може да се направи и с какво бих могла да бъда полезна аз.
Мога да се „потрудя” и да дам част от времето си, за да превърна тези мисли в текст. Имам компютъра си, имам интернет, имам някаква бройка фейсбук-приятели. Зная, че сте заляти от какви ли не съобщения и ви е писнало, аз обикновено също приплъзвам поглед и се спирам само на по-атрактивните и кратки публикации. Отсега си представям тези, които ще вдигнат изненадано вежди „Анита.. коя беше пък тази” или „Охо, ти пък откога стана Добрата Самарянка?”. Вероятно един мой добър приятел и Ошо-терапевт ще поклати разбиращо и малко снисходително глава с „Аха, Спасителка..”. Друга моя приятелка вероятно би го изчела от любопитство и сигурно ще развие теорията за гузната съвест. Или някой друг – нещо друго. На моите приятели от така наречените духовни общности бих казала, че някои неща не стават само с молитви, медитации и насочване на енергия. Може и да ме сиктердосат, но съм сигурна, че едното голо съпричастие не важи.
Е, няма значение, не се обиждам. Може и да е егоистично, но си искам моята гражданска съвест здрава и чиста, а сърцето си – некораво! Търся си изгубаната хигиена. Ще ми се всички да си я намерим и излъскаме. Дори и ако само половината от вас видят този текст, и само половината от половината му обърнат внимание, и ако само няколко от тях го изчетат до край и го споделят със своите приятели, и ако в крайна сметка само едва трима решат да дарят част от своето на някой друг, на някой анонимен непознат в нужда.. пак си е заслужавало да го напиша.
Имам голямо основание да подозирам, че много скоро журналистите ще престанат да шумят по случая, идват нови злободневни теми, нови скандали, нови избори.. всички сме склонни да забравяме. А сега разбирам, че някои хора в село Бисер още са без покрив.. колко време вече мина.. Не ми се сърдете, но имам намерение периодично да ви изпращам някакво подсещане.
За тези, може би трима, които изчетоха това до край и са решили да подкрепят кампанията – изпраща се смс с текст DMS VARNA на телефон 17777. Средстата са както за Варна, така и за Добрич. Информация за това може да се получи на www.dmsbg.com, там са публикувани и банкови сметки.
Пиша за тази кампания, защото просто не се сещам за друго. Не е моето нещо да се опитвам да сформирам дружинки. Целта ми е по-скоро да призова не просто да гледаме новините, а да се вгледаме в човешките съдби и всеки да намери в сърцето си своя начин да е съпричастен и реално подпомагащ.
Имаме отговорност към света, в който живеем, и искрено вярвам, че можем да го направим едно по-добро място.
Коментирайте чрез: