Винаги съм имала активна гражданска позиция, но изведнъж разбрах, че сме пропуснали много време, че проспахме като общество един дълъг период и че това е последният шанс на моето поколение да направим опит да обърнем нещата в наша полза, да поставим основите на една демократична и правова държава.
Протестът е изключително решителен. Поставя важни теми и реагира на всички актуални въпроси от ежедневието ни. Понякога като отидеш на площада и се огледаш в плакатите на протестиращите, все едно си прочел новините. Отразен е целият ден от сутринта до вечерта. Това е фантастично умение. Не знам точно как да го нарека. Опитваме се вземем на бегом едно много дълго разстояние. Това е трудно, но в същото време е достойно за възхищение.
За тези няколко месеца научих нещо важно: мога да вярвам на всички, които протестират до мен, дори и да не ги познавам. Това е основен критерий дали протестът е автентичен и дали има силна кауза. Ние си имаме доверие. Колкото до доверието в институциите, в момента в България има само една институция, на която аз бих се доверила – президентската. За държава, която е парламентарна република, това е твърде жалко. Ударихме дъното. Управляващите отдавна вече ни обявиха война. Не ние на тях, а те на нас. А на война – като на война. Те избраха този път. Протестът успя. Всяка вечер сме в новините. Това не е ли успех? Аз разредих участието си в протестите, тъй като съм затруднена от ангажименти, но оставам активен протестиращ. Бъдещето ми в България никак няма да е розово. Знам това. Може и да не остана тук. Но докато живея в България, никога няма да бъда безразлична към обществените процеси и явления – особено когато става въпрос за комунизъм, мутирал в мутроолигархия.
Публикувано в брой 19 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: