Не обичам думата „емигрант“. Тя се отнася за хора, които окончателно напускат родината си и си намират нов дом и се превръщат в задочни граждани.
Предпочитам думите „дисидент“, даже „скитник“, що се отнася до моето отношение спрямо българската държава и политическа система.
Преди повече от 50 години, през 1962-ра, официално се „затварят“ последните концлагери в България и се построяват първите панелни блокове по съветски стил. Това е годината на символичната нормализация на тоталитарния режим, годината, след която се работи за изграждането на модерно социалистическо общество и „Новия социалистически човек“.
Десетки хиляди са принудени покрай процеса на колективизация на земята и мегаломанията по индустриализация на страната да напуснат родните си места и да търсят препитание в новите градове и живот в новите панелки. Но тези апартаментчета не са домове, те са малки клетки на властта, които служат да изтръгнат връзките с миналото, с културата и традицията на мигриращите граждани. Властта навлиза и определя и най-личното пространство на човека.
Една част от това общество напуска държавата – заживява в чужбина. И до ден днешен тези стари дисиденти са там, разказвайки истории как с десетилетия не са могли да се приберат у дома, да се видят или да се чуят със семействата си. Някои бяха директно ликвидирани – като подарък за рождения ден на другаря Живков. Така беше убит Георги Марков в Лондон през 1978 г. „Чувство за непоносимост“ е фраза на Георги Марков, която ми се въртеше в главата през последните дни:
Почувствах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост, колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си… Чисто нравствено това беше усещане за двойна подлост и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравственото това беше усещане за безизходица.
Това е силата на тоталитарната система – навлизането и контролирането на всяка частица на човешката същност: отчуждаване, изменяне на субективността, извайване на покорство. Защо ли аз, който съм имал късмета да се родя през 1990-та година, да нямам пряка връзка с тази отрова на миналото, защо аз, днес, се чувствам точно така – изпитвам крещящо чувство за непоносимост?
Преди 24 години, когато комунистите си направиха самопреврат и ни съобщиха, че (УРА!) вече сме демократи, се започна нова стратегия на изолация и репресия. Кулминацията на тази стратегия се вижда днес – нашите граждански права имат стойност само на книга; институции като Софийския университет и УНСС са властови структури, работещи срещу истинската просвета на младите; Парламентът е барикадиран, предпазван от хиляди полицаи, защото хората, които не се считат за поданици, си изискват правата от институцията, създадена да ги представлява.
С две думи – къс по къс, през последните 12-тина години, старата номенклатура си върна контрола върху държавата и ни изгони или в чужбина, или в малкото останала лична свобода. Направиха ни скитници в собствената ни държава. Комунизмът си отиде, но чувството за непоносимост, главната тактика за сриване на обществото, продължава.
Окупация
Ние трябва стъпка по стъпка да си върнем, да окупираме това, което принадлежи на нас дом, свобода, демокрация, истина. За да се почувстваме отново граждани.
Тази целенасочена изолация и градивна репресия, стараеща се да направи всеки един свободно мислещ човек излишен в българското общество, доскоро ставаше все по-успешна през годините, следвайки всяка стъпка от тоталитарната практика. Тези, които учат и работят извън страната, не се познаваха помежду си, не комуникираха със съмишленици у дома, не гласуваха. У нас хората потънаха в битовизъм и отчаяние, заживяха с мита, че „на запад“ е много „гот“ и се почувстваха изоставени и пренебрегнати.
На 26.12.2013 г., 50 години след първите панелни блокове, 24 години след фиктивната революция, 12 години след завръщането на бившия цар, 6 месеца след скандала с Пеевски ние направихме поредния протест. Идваме си за Оставка.
Кои сме ние?
Медиите прибързаха с шаблонни заглавия – „Емигрантите се завръщат“ (мото от кампанията на Царя) да „спасяват българите“ (а-ла Бате Бойко). Не. На 26-ти нямаше емигранти; те си останаха в чужбина. В този ден се консолидира общество. Това общество, което досега беше само въображаемо, защото отделните му части бяха изолирани една от друга и единствено споделяха сходно мислене, четяха сходни медии.
На жълтите павета на 26-ти ние застанахме ръка за ръка, всички заедно, обединени във визията си за пътя, по който ние всички ще тръгнем. Градим своята България и работим поотделно, неуморно, към крайната цел да премахнем структурата на властта, поддържана от този изолиран политически елит, и културата на простащината, поддържана от неистината за нашето съвремие и минало.
Аз бях на протеста, държах един от готините транспаранти: „На колко езика искате да ви го кажем“. Преминахме през нарастващата тълпа, качихме се на стълбите пред БНБ. Зарадваха ни се, получи се еуфория. Чувството за непоносимост спадна, докато преподаватели вдигаха нашия транспарант: „В памет на Георги Марков“.
Имаше много хора. Хора, в които припознавах себе си; възрастни хора, които у мен припознаваха децата си; хора, които заедно с мен мигновено се почувстваха у дома. Моментът беше незабравим. За пръв път в историята ни се събрахме, обединени, толкова много скитници, всички мачкани, изхвърлени и изгонени от тези, движещи машината на фасадната ни демокрация. Едно цяло, което след протеста започва да работи заедно, да координира идеите и ресурсите си и да служи като ориентир за бъдещето на нашата нация – към истинска демокрация, към Европа, към обединение.
Това е нашият дом, оттук започва нашият преход. Посоката е ясна, има го съзнанието и единството. Има я и волята. Протестът еволюира и задмина енергията за ОСТАВКА – тук, сега, между всички нас се сформира култура и общ език, подкрепа, приятелство, семейство. Аз съм част от тази нарастваща и разкрасяваща се общност; гордея се.
Честита нова година, приятели!#
Публикувано в брой 22 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: