Има една история, която никога няма да бъде написана. Историята, която разказва за нещата, които бихме направили, ако не ни беше страх. Страхът е един от белезите на българското общество. Той стои зад песимизма и безнадеждността, с които ставаме известни в популярните през последните години социологически измервания на мирогледа на различните нации. Той стои зад удивителната пасивност, с която стотици хиляди и милиони сънародници приемат абсурдни обстоятелства и се приспособяват към тях, вместо да им обяват война.
Българският преход мина под знака на страха.
Често се усмихвам вътрешно, когато слушам как хората имали надежда след падането на тоталитарния режим. Да, имаше милионно множество, изпълнено с надежда, но още повече българи бяха изпълнени със страх. Ако днес прочетем вестниците от преди 25 години, ще бъдем удивени от страха, който внушаваше тогавашната пропагандна машина на властта. Именно страхът, с който огромна част от нацията срещна промяната, беше най-съществената разлика между българите и другите народи от бившата зона на съветски диктат.
Годините след падането на тоталитарния режим не бяха преди всичко време на провалените надежди. В много по-голяма степен това бяха години на големите страхове. Днес българите като цяло остават изтъкани от страхове. Комично свидетелство за това е огромната популярност, която добиват псевдоновини в социалните мрежи – от „задължително“ поставяне на импланти в новородени бебета, през вадене на Левски и Ботев от учебната програма и множество други подобни примери.
Свидетелство за страха са стотиците кандидатстващи за държавна служба, дори когато заплащането е по-ниско от средното за страната. За това говорят и ниската икономическа активност, както и неадекватно ниският брой на стартиращи бизнеси.
Истината е, че страховете не се сбъдват точно по начина, по който битуват в съзнанието ни. Но те ни формират, бележат един колективен облик на нацията, който се изразява в пасивност, затвореност и отчайващо ниски умения за сътрудничество и самоорганизация.
Страхът в най-голяма степен бележи и нашето участие в обществените дела. Страхът да не бъдем използвани, страхът да не бъдем пренебрегнати, страхът, както стана модерно да казваме през последната година, да не бъдем „яхнати“. С огромна сигурност смея да твърдя, че няма такъв феномен в човешката история – десетки хиляди души да се събират всяка вечер близо два месеца миналото лято и да не бъде произнесена нито една реч. Свиренето със свирки и биенето на барабани в продължение на часове, вечер след вечер, се явява красноречива илюстрация на страха на тези иначе интелигентни, будни и решителни хора да не бъдат употребени.
Страхът се оказа по-силен от способността ни да се доверяваме, да се събираме, да бъдем общност и да делегираме доверие. Недоверието към политическите сили във и извън парламента в момента е на критично ниско ниво и единствено от нас зависи да преобърнем тази тенденция. Защото иначе статуквото ще се възпроизвежда по своите механизми, а ние ще оправдаваме своите страхове.
България има нужда от промяна.
И нейното описание не е реформа, рестарт или преструктуриране. България преди всичко това има нужда от изцеление от сковаващите страхове, заради които наблюдаваме живота отстрани. Страховете, поради които трудно се мотивираме и лесно се отчайваме. Дошло е време да осъзнаем, че по-страшно от това да се почувстваме измамени или употребени е да бъдем парализирани от страх – неспособни да се доверяваме, нямащи от кого да изискваме, превръщащи се в хора, до които никой не се допитва, защото не са представлявани от никого. Време е за изцеление, време е за промяна, време е за доверие. Доверие, на което е способен не наивният и незнаещ човек от началото на Прехода, а изцелената от пустинята на страховете общност на осмелилите се да се доверяват.
Публикувано в брой 24 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: