Политиката, днес и тук, страда от много и опасни болести. Но най-големи поражения нанася вирусът на електоралната апатия. Той не е просто разочарование от неизпълнените обещания и недалновидните програми. Политиката, която трябваше да включва и ангажира своите граждани, се промени.
Връзката между свободата и участието в политиката, прокарана от идеолозите на града-република, днес е забравен урок, заместен от заблудата, че нашите граждански свободи са най-добре защитени не чрез включването ни в политиката, а по-скоро чрез издигането на кордон от права около нас, отвъд които нашите управници не могат да преминат. За съжаление първото и най-важно право, може би единственото право, което съвременният гражданин притежава, е правото да бъде удовлетворен като потребител.
Според всекидневното знание и всеобщо разбиране политиката е изработване и разваляне на закони и устави, с избиратели, наблюдаващи резултатите и преизбиращи правещите законите, ако резултатите са в тяхна изгода, или подкрепящи конкуренцията, ако не са удовлетворени. С това виждане за смисъла на политическото избирателите действат като консуматори: те са, с оглед на всички практически намерения, „потребители на политически услуги“.
Съгласете се, че има определен резонанс или симбиоза между начина, по който нашата страна е управлявана, и начина, по който живеем живота си. И двете страни – действията на държавата и дейностите в живота ни – са непоследователни, несигурни, необещаващи – и двете са съвкупност от събития, всяко от които пристига без предизвестие и без видима причина, успешните случаи се появяват като че ли отникъде и бързо потъват в забрава, за да направят място на други. Правителство, което има и прокарва такава политика, разбираемо харесва своите подопечни такива, каквито са – с тяхното неустойчиво зрение, плуващо (не)внимание и невежество. Така общественият живот се запазва дерегулиран и фрагментиран, а политиката, която го ръководи – недалновидна, безнадеждна, непредвидима, незаслужаваща доверие. Решенията се вземат незнайно къде и от кого, така че тези, които са засегнати от тях, да не могат да ги видят като решения, а само като „сляпа съдба“.
Гражданите, които е трябвало да се срещат на обществените места в полиса, за вземането на определено решение са го правили с откритото намерение да обсъдят онова, което е от общ интерес, защото те и единствено те са носили отговорността. Каквото и „частично съгласие“ да е имало, то не е било подарено, а е било постигнато.
Някой казваше, че хората могат влияят върху нещата, които ги засягат по два начина: чрез гласа си и чрез излизането си. Разликата между „гласа“ и „излизането“ е разлика между ангажирането и неангажирането, отговорността и безразличието, политическото действие и апатията. Ако в настоящата ситуация се нуждаем от хора, които да направят така, че гласът им да бъде чут, излизането е това, което предпочитат политическите ни институции с идеята за „гражданство“, която прокарват.
Възможността за противодействие срещу наличния натиск, който има за резултат пресъхването на етическата мотивация и моралната оценка в личния и обществен живот, зависи едновременно от по-голямата автономия на индивидите като морални личности и по-енергичното споделяне на колективните отговорности. Противоречието между тях е илюзорно.
Да се заеме морална позиция означава да се поеме отговорност за другия. Да се действа при предпоставката, че добруването на другия е скъпоценност, призоваваща моето усилие да я пазя и увеличавам, че това, което правя или не правя, я засяга, че ако аз не го правя, може да не бъде направено изобщо, или че дори ако другите го правят или не могат да го правят, това не отменя моята отговорност да го правя. Моралът е битие-за (а не просто битие-до или битие-с) другия. А това битие-за е безусловно (то е морално, а не просто въпрос на договор), т.е. то не зависи от това, кой е другият или какво той прави, дали тя или той заслужават моята грижа и какво плащат за нея. Никой не може да измисли довод, който би могъл да оправдае отказа от морална отговорност. И никой не може да каже с някакво морално право: аз си изпълних дълга и дотук свършва моята отговорност…
Нравственият живот е живот в постоянна несигурност. Да си морална личност изисква много сила и жилавост, за да устоиш на натиска и съблазънта да се измъкваш от споделените отговорности. Моралната отговорност е безусловна и по принцип безкрайна – по това може да бъде разпозната моралната личност – тя никога не е удовлетворена от своето нравствено поведение, а е разяждана от подозрението, че то не е достатъчно нравствено.
Утопичното общество на справедливостта и мъдростта не изисква нито дисциплинирани субекти, нито търсещи удовлетворение потребители на социално осигуряваните услуги, а неотстъпчиви и понякога твърдоглави граждани, които обаче са винаги с чувство за отговорност.
Фактът на моралната отговорност може да бъде прикриван, но не и отменен, както не може да бъде отменен изборът, с който по дефиниция се сблъсква всяка свободна човешка воля.
Изборът е отговорност, но и отговорността изисква избор. И ако изборът е неизбежен, отговорността е неминуема. Нека се сблъскваме със своите избори с по-голямо внимание, за да видим техните морални съдържания по-ясно.
Гласувайте. Бъдете отговорни към себе си и към другите.
Новото време – казва Е.М. Чоран – започва с двама истерици: Дон Кихот и Лутер.
Коментирайте чрез: