И ето ни и нас, в края на тази кошмарно дълга поредица – по всяка вероятност отвратени от колоезденето, отрекли се от Тура, заклеймили спорта.
Убедихме се, че Тур дьо Франс е живата хронология на допинга, наслушахме се на хелоуински приказки, надишахме се с развалена риба… а истината е, че спестихме огромна част от най-зловещите истории. Дори не надникнахме на Олимпиадата, не доближихме спортове като гребането, леката атлетика и вдигането на тежести. Разминахме се със СССР, страните от Съветския блок и съвсем умишлено заобиколихме отдалеч Източна Германия – своеобразният допингов Мордор. Там, в мрачната сянка на Съдбовния връх, където за пръв път в човешката история допингът беше превърнат в държавна политика. Където 10-годишни деца взимаха химия с кофите. Където спортистите не се възпитаваха и отглеждаха, а се сглобяваха и произвеждаха. Където телата на 20-годишни младежи бяха по-износени от тези на 90-годишни старци. Където момичетата си сменяха пола от нечовешките дози тестостерон и стероиди, които получаваха. ГДР е мястото, пред което целия допинг на Тура изглежда по-безобиден от сервис на Христо Цветанов, а до разсекретените през 90-те досиета на ЩАЗИ, досиетата “Х” на агент Мълдър седят като омачкано книжле с порно комикси (ъпдейтнатата версия на ГДР вероятно е Китай, но дали ще разберем някога какво точно се случва там, е трудно да се каже).
Няма да се занимаваме с това обаче. Отиваме в кралския двор, при главния незаподозрян – футбола.
По навик броим Тура за допинг джунглата, а всъщност трябва ли? Турът на практика стори това, което на 99% от останалите спортове не им стиска да направят и донякъде се превърна в изкупителна жертва за греховете на всички. По собствено желание или не – вдигна завесата. Пусна призраците от гардероба. При това няколко пъти. Озъби се на водещите отбори, не се поколеба да посегне на световни шампиони и победители. Уби дори собствения си символ – легендата Ланс Армстронг. Да – случилото се (и случващото се) на Тура не е особено лицеприятно, да – в борбата с допинга може би все още има задкулисие, да – лицемерието на публика, състезатели и треньори едва ли ще се излекува за ден. Факт е обаче, че водата се размъти, духовете се разбуниха, а истината, колкото и да беше гадна, излезе наяве.
Колко други спортове могат да се похвалят с това? Да ви попитам ли за голям допинг скандал във футбола? Няколко от вас ще измърморят нещо неясно за Марадона, ефедрина и Световното през 94-а. И толкоз. А и я стига – говорим за Марадона – вездесъщият гений и вездесъщата друсалка. Да ви съобщят, че са го уличили в употреба на забранени вещества, е като да ви съобщят, че са уловили Ромарио в употреба на алкохол.
Истината е, че футболът си трае, а и на никого не му пука за това. Пускаме си телевизора в събота следобед, отваряме бирата и дори не искаме да знаем. Представете си теоретично, че сте получили ключа от футболния гардероб и имате уникалния шанс да надникнете вътре, да пуснете призраците, да отворите кутията на Пандора. Бихте ли го направили? Това означава почти сигурно да разбиете илюзиите, мечтите и идолите на милиарди. Защото историите и слуховете за допинга засягат почти всичко най-красиво и обичано във футбола. Допинг-духът витае около великия унгарски отбор от 50-те години; около големия Интер от 60-те; около Аякс на Кройф; около Байерн на Бекенбауер; около Зико, около Гуардиола, около Зидан. За разлика от Тура, футболът си няма разследвания и арести (почти). Всичко се изчерпва с разкази на бивши играчи, слухове, истории – често случили се твърде отдавна, за да им обърне някой сериозно внимание. А друг път – умишлено неглижирани.
През 1977 г. например Бекенбауер в прав текст си признава в интервю, че тайната на добрата му физическа форма се криела в това, че няколко пъти на месец си поставял инжекция от собствената си кръв. (Някой днес нарича ли Франц срам за спорта, както се случва с Армстронг?). Вратарят на големия Евертън от 60-те години Албърт Дънлоп пък обвинява бившия си тим, че го е пристрастил към бензедрина. От Евертън си признават чистосърдечно, но заявяват, че бензедринът бил безвреден. Дидие Дешан също е хващан през 90-те с хематокрит от 51,2% – на Тура би си понесъл наказанието. Във футбола – не. Онзи толкова несимпатичен италианец, наречен Фабио Канаваро, пък е ловен с допинг няколко пъти и винаги се отървава без наказание. Единият от случаите дори е документиран на видео – Канаваро и съотборниците му от Парма са в хотелската си стая във вечерта преди финала за УЕФА през 1999 г. срещу О. Марсилия. Гледайки с надрусан поглед камерата, Фабио блажено си влива някаква непозната субстанция по венозен път. В крайна сметка се оказва, че въпросното вещество, неотон, все още не е включено в забранителния списък. Впрочем Парма печели с 3:0, а Канаваро е награден със Златната топка през 2006 година.
От треньорското съсловие също по правило цари мълчание, а когато някой реши да повдигне въпроса, обикновено е гледан със снизходителна усмивка. ,,Имаме няколко играчи, които дойдоха при нас в Арсенал от други клубове в чужбина и нивото на еритроцитите им беше ненормално високо. Това ни накара да се учудим. Има клубове, които допингират играчите си без тяхно знание“, заявява треньорът на Топчиите Арсен Венгер на пресконференция през 2004 г. Гласът му, разбира се, е глас в пустиня. Призрачният смях на ЕПО обаче се чува зад кулисите.
Преди 6 години пък Негово величество Жозе Моуриньо, тогава треньор на Интер, срещна бившия си клуб Челси в ШЛ. Вратарят на сините от Лондон Петър Чех до последно беше под въпрос за двубоя заради контузия. В телевизионно интервю ден преди мача Моуриньо беше помолен да коментира ситуацията с Чех. Специалният само се изхили към камерата и заяви: ,,Dr Needles will do the miracle!“ (в побългарен превод – ,,д-р Игличков ще направи чудото“). За въпросните дебелашки намеци Моу беше привикан от УЕФА да дава обяснения.
Историите са много повече – тези са само за илюстрация. Като цяло и в момента постоянно из света на футбола по някой играч гърми с допинг. Общото, което обединява наказаните, е, че обикновено са играчи средняци от отбори още по-големи средняци. С други думи – никой твърде важен (случаите, като този от 2003, в който Рио Фърдинанд бе наказан с 8 месеца, заради неявяване на допинг-тест са рядкост). Лошото е, че смъртните случаи във футбола са буквално ежедневие, а последиците от тях си остават нищожни – Антонио Пуерта, Вивиан Фое и Мики Фехер вероятно са най-известните случаи, но истината е, че списъкът е огромен и се актуализира всекидневно. Само преди няколко седмици, на 11 май, във втория ешелон на Белгия 23-годишният Тим Никот също намери смъртта си. Сценарият в повечето случаи е един и същ – по време на мач футболистът колабира на терена и малко по-късно умира по пътя към болницата. Причината обикновено е сърдечен удар. За добро или зло обаче футболът няма своя Том Симпсън.
По ирония футболът няма и своята ,,Фестина“. А шанс за това през годините имаше. През 1998 г. се завихри вероятно все още най-големият допинг скандал на футболна територия. 90-те години са златен период за италианския Ювентус – отборът е същинско чудовище, което печели три пъти Скудетото, достига три финала в ШЛ. Чешкият треньор Зденек Земан, който по това време е начело на Рома, обаче изразява съмнения за допинг в Старата госпожа, като споделя наблюденията си, че редица от младите таланти на Юве, като Джанлука Виали и Алесандро Дел Пиеро са наддали огромна мускулна маса за рекордно кратко време. Разбира се, 99% от италианския футбол го обръща на подигравки. Италианският прокурор Рафаел Гуарниело обаче проявява интерес и стартира разследване. Две години по-късно Гуарниело прави това, което никога до този момент не е правено във футбола – завежда обвинение срещу цял футболен клуб относно систематична употреба на допинг. Още две години по-късно делото дори е спечелено – докторът на Юве Рикардо Агрикола е признат за виновен, че е допингирал системно играчите с добрия стар ЕПО. Какво се случва впоследствие? Нито Ювентус, нито някой от играчите получава наказание, а Агрикола дори запазва поста си като лекар на отбора.
Няколко години по-късно, по същия безумен начин бе скатана под масата още по-голяма афера – операция ,,Пуерто“. През 2006 година испанските власти разкриват огромна допинг мрежа около лекаря Еуфимиано Фуентес – изземват се стотици кръвни проби, заформя се списък с клиентите на Фуентес. В него попадат огромен брой звезди на колоезденето, леката атлетика, бокса и… футбола. В колоезденето нещата по навик се развиват на скорост и повечето уличени състезатели набързо са наказани. Какво се случва после? И до днес никой не знае. Делото на практика умира, а испанският съд забранява категорично да бъдат разсекретявани други имена от списъка, освен тези на колоездачите и издава заповед за унищожаване на 211 кръвни проби, намерени при ареста. ,,Операция Пуерто е някаква шега… Най-голямото покриване на допинг скандал в историята на спорта. Защо съдът ще нарежда да се унищожават пробите?“, чуди се британският тенисист Анди Мъри.
,,Работех с испански клубове от първа и втора дивизия. Понякога директно с футболистите, понякога споделях информация с клубните доктори. Дори имах оферта за работа от италиански клуб, която обаче отхвърлих“, заявява Фуентес в интервю за “Льо Монд” същата година.
,,Не мога да кажа имената на клубовете. Получих смъртни заплахи, че ако кажа определени неща, аз и семейството ми може да си навлечем сериозни проблеми. Има спортове, срещу които не можеш да се бориш, защото имат достъп до изключително мощни законови средства, с които да се защитават.“
В крайна сметка единственият испански клуб, който признава, че е ползвал услугите на Фуентес, е Реал Сосиедад – пак средняшки отбор, който по това време дори е във Втора испанска дивизия. WADA все пак обжалва скандалното решение на Испанския съд, но всичко спира дотам.
По-късно същата година “Льо Монд” получават писмо от Фуентес (тогава на Канарските острови), от което според изданието се разбира, че Реал Мадрид и Барселона също са били в списъка с клиенти на лекаря. Да се изправиш срещу корпорации като Реал и Барса обаче е твърде висока топка за която и да е медия, така че писмото на практика потъва в нищото. Представете си образно как играчи, чиято обща цена е по-голяма от брутния ни вътрешен продукт, са забити с двегодишни наказания на пейката от някаква си антидопингова агенция. Представете си огромните многoмилиардни интереси, които ще бъдат пряко засегнати. Представете си светът да узнае, че кралят всъщност е друсан до козирката, а най-красивите перли от короната му са фалшиви. Заради няколко инжекции? Нищо подобно! ,,Никога не съм виждал допинг във футбола и не мисля, че някога и ще видя“, както казва Висенте дел Боске.
,,Обществото не е готово да се справи с факта, че допингът вилнее из футбола“, пък казва бившият немски играч Пол Брайтнър още през 1987 г. Днес, 28 години по-късно, май нищо не се е променило. Напротив – мачовете на сезон стават повече, а играчите в грандовете поддържат смазващия цикъл сряда-събота, като често пъти в края на сезона участват и в континентално или Световно първенство. Това е същата онази каторга, за която говореше Анри Пелисие преди близо век. Само че днес се крие зад лъскавата комерсиална маска на съвременния футбол. Призраците в гардероба обаче се трупат и колкото повече се отлага повдигането на завесата, толкова по-страшни ще бъдат последствията.
Най-накрая стигнахме и до ключовия въпрос – всички ли се допингират? Мъртъв ли е спортът? Обикновено в такива случаи повтаряме втръсналата мантра: ,,Всички взимат, само някои ги хващат“. Помислете си хубаво обаче. Ако ще слагате етикета ,,всички“, това означава в графата да поставите Гришо, Сани, Жени Раданова, Данчо Йовчев, Ивет Лалова, Митко Бербатов, Матей Казийски и всеки друг спортист, който някога ви е карал да крещите неистово от радост, да скандирате името му до прегракване и ви е докарвал онова все по-изчезващо чувство на гордост, че сте българи. Означава, да зачеркнете всеки свой любимец, идол и човек, от когото сте се учили и сте давали за пример на децата си. Означава да изхвърлите в коша всяко гениално отиграване на Меси, всеки величествен пас на Зизу, всяка свръхестествена асистенция на Неш, всяка гръмовна забивка на Джордан, всеки убийствен ретур на Агаси, всеки свръхзвуков сервис на Сампрас.
Фразата ,,в спорта без допинг не може“ е опасна. Тя работи за допинга и против спорта. Тя създава голяма част от проблема, тя убива мотивацията, тя отблъсква децата и заличава най-ценните уроци на спорта – че с тренировки резултатите идват; че тайната на успеха не е в хапчетата, а в неистовото желание да се самоусъвършенстваш. Наскоро Ивет Лалова изригна в социалните мрежи:
,,Уважаеми колеги спортисти, треньори и журналисти, които чух през тези дни, това ли е вашето послание към децата и подрастващите в спорта? Че спорт без допинг няма? Че нито една тренировъчна система не дава резултат, ако не е на основата на още по-добра допинг система? Така ли ще развиваме спорта в България и през следващите 20 години? Като се вдигат рамене, че нищо не работи, ако няма хапчета?“.
Светът е пълен със спортисти и шампиони, които не взимат допинг. Чували ли сте за Летящия шотландец Греъм Обри? През 90-те чупи два пъти едночасовия световен рекорд за каране на колело с велосипед-самоделка (разфасовал пералнята на жена си за целта). Става два пъти и световен шампион в преследването. Така и не успява да стигне до Тура:
,,Все още чувствам, че част от кариерата ми беше ограбена. Бях регистриран за старта на Тура през 1995 г., но ми беше намекнато дебело, че трябва да взимам лекарства. Казах не, няма начин, за което и бях освободен от тима. И ето ме сега – 11 години по-късно, седя и чакам около трасето да преминат участниците в Тура и нещо се надига в мен. Чувствам се ограбен от онези копелета, които взимат лекарства. Ненавиждам начина, по който разсъждават хората – че всеки, който някога е постигал нещо върху колелото, задължително е взимал допинг“.
Преди две години Обри пак го направи – на 47 години потроши световния рекорд за легнало каране, отново със саморъчно направено колело (този път пострадаха тенджерите на съпругата му).
Когато следващия път понечите да изречете по навик познатата мантра – сетете се за Греъм Обри и за странното му возило от тенджери, тигани, перални и бог знае още какво. Припомнете си, че спортът не се крие в идиотските рекорди, медали и титли. Още по-малко в дамаджаните с анаболи и ремаркетата с амфетамини. Спомнете си, че допингът и спортът не са едно цяло – те са врагове. А накрая просто яхнете колелото, изхрачете се войнствено и идете да врътнете едно кръгче преди да се стъмни. Ей така – за спорта.
Коментирайте чрез: