Изчетох всичко за протестите и контрапротестите и съвсем по нашенски си спретнах моя си теория защо се случва всичко и какво предстои. Ето я моята „конспиративна теория“ в три сцени и сравнителен анализ.
Сцена 1. Идеалната държава
Да разгледаме една хипотетична държава България, в която всички корумпирани политици по чудо са изринати (от Бог, Йехова, Големия европейски брат или друг), управляващите са честни и независими, и помислим как би изглеждало управлението тогава. Събират се експертите от кабинетите и комисиите (от честни по-честни), наети за тлъсти суми да съветват правителството, и казват: Вижте сега, заплатите в държавната администрация са ниски, да ги увеличим, за да няма корупция и да привлечем кадърни хора. Парламентът казва добре, гласува. Това, че 200 фирми не са си получили парите за изпълнени държавни поръчки, се изплъзва от вниманието, но държавната администрация получава прилични заплати, нищо че квалификацията на голяма част от нея не отговаря на длъжностите. Народът мълчи, съгласен е (да речем). Експертите казват: тука сега, за да компенсираме разходите, нека да теглим Х милиарда дълг. Парламентът казва добре. Нищо от тези пари не отива за разплащане на задълженията към фирмите, но все пак държавата вдига минималните заплати, социалните помощи, майчинските. Народът мълчи, значи е съгласен. Експертите казват: за да има повече приходи в хазната, дайте да вдигнем данъците. Парламентът гласува, данъците се вдигат, макар че заплатите в страната едва качват прага на минималната заплата. Народът мълчи. Експертите казват: банките трябва да са силни, да гласуваме при събирането на задълженията да имат същите права като държавата. Парламентът гласува, народът мълчи, значи е съгласен… Въпросите, които можем да си зададем за тази хипотетична държава, са: Колко от горните решения са правилни? Ако народът смята едно или друго решение/назначение/политика за грешни, как управляващите ще разберат това? Колко честен трябва да е един честен политик, за да не си и помисли дори, че може да бръкне в кацата с меда, след като народът винаги мълчи, значи е съгласен? Тук правим лирично отклонение, литературен завой и стигаме до
Сцена 2. Възпитанието
Който е възпитавал деца, знае. Малките тепърва учат правилата, така че на всекиго се е случвало да дърпа непослушни уши. Когато обичното поколение сгази розите на съседката, тати отива да се извини, прибира се вкъщи, чете конско, обикновено започващо с „Аз нали ти казах“ и приключващо с „Марш в ъгъла“. Малкият рита топка, чупи прозорец. Следва извинение, плащане на ремонта, шамар зад врата, „аз нали ти казах“, „марш наказан в ъгъла“. Един път така, втори път, на N-ия път имаме резултат – социализиран млад човек, който е наясно с правилата обществото, спазва ги и съответно – просперира в рамките на приемливото поведение. Големият проблем идва, когато на жена ви сестрата тръгне на почивка без детето си и ви тръсне подрастващия плод на съвсем друго възпитание – тати го няма вкъщи, мама скача и козирува още щом малкият зине да реве и т.н. Сигурно сте виждали как изглежда превъзпитаването на такъв наглец. При първия сблъсък с контрола и изискванията се отприщва истински кошмар – рев, тропане с крака, инат до тавана. Някой път нищо не помага – изтърван е и толкоз, няма оправия. Край на лиричното отклонение, следва приземяване в реалността.
Сцена 3. Тук и сега
Тук и сега няма идеална държава. Имаме една „изтървана“ власт, която живее в управленски произвол. Имаме си и 20-годишна традиция на мълчание на народа, възпитавана в продължение на още 45 години преди това. Добавяме и факта, че корупцията горе дотолкоз е задълбала в коловози, че управляващите дори не усещат, че са очевадно нагли. От друга страна, имаме и хората, които не подкрепят протестите с един-единствен довод: „Защо да протестирам, като нищо няма да се промени?“. От трета страна имаме тези, които проявили ума/прозорливостта/куража да заявят гражданска позиция с желанието да променят нещо, макар че всеки протестиращ има различна представа за това.
Какви са изводите?
Моето лично мнение е, че единственият път за промяна в България е възпитаването на властта и възпитаването на народа. Както се видя от примера за идеалнатадържава, няма начин народ, дето си трае, да има кадърни управляващи. Единственият път е чрез граждански контрол по единствения възможен в момента начин – протести и оставки.
Как ще ги възпитаваме?
Спомнете си сцена 2. Смятам, на всички е ясно, че когато свалим настоящата власт, на следващите избори ще сме изправени пред същите маскари и ще трябва да си изберем от тях. Различното ще е, че при първата
крива стъпка и новото правителство ще осъмне с протести. И ще свърши с оставка. И следващото след него. Докато в един момент маскарите не се научат, че ако искат да ядат, ще трябва да работят. Шамари зад врата, оставка и марш наказан в ъгъла толкова пъти, колкото е необходимо, за да схванат урока. Разбира се, ще има рев, инат, тръшкане и противопоставяне със всякакви средства, за да се запази статуквото на досегашното положение.
Другото важно нещо са групите избиратели
– Баба Паца и компания. Тук управляващите не виждат разлика, но азвиждам. Хората над 70 са общо взето аполитични – „мойто е свършило, младите да решават“. След товае типичната баба Паца – откърменас комунизма. На трето място идва„Какво ще кажат хората“. Наблюдавам (социалния кръг на майка ми вмалък град) как там всички се знаяти отделният човек трудно ще излезеда изкаже мнение от първо лице – няма я анонимната защита на тълпата. Което не променя факта, че на тях ситуацията не им харесва.
– Втората група са децата на баба Паца и компания, които не са живели в комунизма, но все пак са израсли с максимата „Нищо не зависи от мен и да протестирам, нищо няма да се промени“.
– Групата протестиращи, които изказват гражданска позиция и търсят промяна.
Според мен в настоящата ситуация ключова роля имат втората и третата група. Протестиращите ще поемат цялата тежест и отговорност да възпитават една „изтървана“ власт и едновременно с личен пример да възпитават отрасналите с „Нищо не зависи от мен и да протестирам, нищо няма да се промени“. Ако успеем да постигнем оставката на Орешарски без някоя партия да ни „яхне“, изповядващите „нищо не зависи от мен“ могат да се променят. Да видят, че протестът има резултат, че нещо може да се случи. Протест и оставка един път, протест и оставка втори път… все в един момент всеки ще стигне до извода, че с протест може да се постигне нещо.#
Публикувано в брой 5 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: