Публикувано в www.gadjokov.com
Много приятели ми казват, че нищо не може да се направи. Когато държавата (или дори само градската администрация) е срещу теб – нямало смисъл. Кой щял да ти обърне внимание? Кой щял да си мръдне пръста? Имало еди какви си интереси – и следват какви ли не теории на конспирацията. Но незабелязано – защото не е чак толкова голяма новина – „малки“ хора постигат големи победи.
Моите дълбоки уважения към „малкия“ човек Лъчезар Лисицов, журналист в почти неизвестния (поне на мен) вестник „Десант“. Днес научавам, че той не е като другите. Не си е казал „нищо не зависи от мен“. А просто е осъдил президентската институция да публикува стенограма от срещата на българския и руския президенти, дискутирали обществено важни за България въпроси.
Без да се оплаква колко трудно било да се заведе дело, без да предполага – без основания, както се вижда – че няма да му обърнат внимание, че „онези горе не можеш да ги бутнеш“. Нещо, което всеки друг можеше да направи. И което мнозина би трябвало да направят. Но нали оплакането и нищо-неправенето е толкова по-лесно от правенето…
През 1994-та една обикновена жена – едноличен търговец, определено с дух на предприемач – нечувано спечели дело във Върховния съд за отмяна на правителствено постановление. Държавата ограничи разплащанията в брой до максимум 20 000 (стари) лева, или около 500 щатски долара към него време.
Цели осем месеца българските фирми правеха какви ли не „фокуси“ и „акробатични номера“, за да заобикалят това безумно постановление. Други пък стриктно се съобразяваха с него, от което бизнесът им неимоверно пострада. Но никой от тези безспорно много по-мощни и способни да противодействат на административните безумици субекти не се сети или не си направи труда да заведе подобно дело (а може би просто се страхуваха да закача „мечката“?).
Друг, буквално по-„малък“ човек – ученик от Пазарджик – през 2008-ма осъди общината за това, че не е почистила тротоар от леда. В резултат той пада и си чупи ключицата. Съдът отсъди 800 лв. в полза на младия гражданин.
Наскоро гражданин от Пловдивспечели дело срещу държавата за неправомерно мито върху стари леки коли. В резултат държавата трябва да възстанови надвзетото не само на него, но и на още около 18 000 добросъвестни вносители, или общо да върне около 120 млн. лева.
Със сигурност има и много други такива „малки“, обикновени хора. Ден след ден, стъпка по стъпка, неусетно и не толкова шумно, те натриват носа на некадърни и недоброжелателни политици и държавни служители, дори на най-високо ниво.
Трябва да забелязваме тези хора. Най-малкото е да им благодарим, че са свършили нашата работа. Че са ни донесли – в много случаи – лична изгода на всички нас, останалите, които не сме си помръднали пръста.
Но най-вече трябва да се заразяваме от техния пример, да се въодушевяваме от техния успех. И следващия път, когато ние лично се изправим пред държавно безсмислие, без значение колко „високо“ или „мощно“ е то, да постъпим и ние като тези хора. Да направим нещо.
Защото, както виждаме, нямаме оправдание.
Публикувано в брой 35 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: