Куентин Тарантино е странна птица. Ако сте гледали филмите му, не може да не сте го забелязали. Всеки един от тях си е своеобразен шедьовър – с железен сюжет, страховит актьорски състав, режещи диалози, нестандартна режисура. Това, по което истински може да познаете Тарантино обаче, е извратеният черен хумор и абсолютният му непукизъм и цинично отношение спрямо човешкия живот. Във филмите му той не струва и пукната пара. Тарантино е готов с нездрав педантизъм да изгради половинчасова сцена, перфектно синхронизирана откъм диалог, действие и сюжетно развитие, само за да може накрая за броени секунди да избие самоцелно всичко живо на екрана. Без да му мигне окото. Шансовете за оцеляване на героите му обикновено са с отрицателни стойности. Ако някой все пак ви се задържи по-дълго пред очите, той обикновено е с по-централна роля… и умира малко пò към края. Режисьорът адски си пада да показва чупливостта на човешкия живот и искрено се забавлява от това.
Тарантино по всяка вероятност има страхотна почитателска аудитория в Здравното ни министерство. И то не от вчера или днес, а поне от 20 години насам. „Нека хората си загиват въпреки нашите усилия!“ – това не е реплика от негов филм, а е изказване на настоящия Министър на здравеопазването – Таня Андреева (двамата с Куентин сигурно имат за какво да си говорят). А Андреева дори не е най-лошото, което сме виждали – преди нея на поста са седяли какви ли не странни индивиди, всеки със своята си смахната и безпогрешна стратегия за реформа в здравната система. Крайният резултат – в момента на хората им се налага да оцеляват въпреки техните усилия. Статията е конкретно за Спешна помощ, затова няма да се отплесваме с истории за зарязани без лекарства онкоболни, неприети пациенти в критично състояние и такива, прехвърляни между различни болници, докато умрат (най-накрая!) за радост на Куентин.
Спешна помощ е любимо поле за изява на различни гениални стратези. Само за последните 10 години тя е разделяна на „спешна“ и „неотложна“, на „болнична“ и „доболнична“, на „спешна“ и „денонощно медицинско обслужване на населението“ и пр. Без особено ясна представа нито за дейността, нито за финансирането на различните звена. Крайният резултат – мъж в района на Лъвов мост посинява и умира пред очите на случайни граждани, докато чака 40 минути линейка; фотографка издъхва, чакайки пак толкова въпросната линейка, която дори пристига без дефибрилатор; припаднал петокласник в кв. „Младост“ агонизира 30 мин. и умира, недочакал линейката; борец в Бургас загива по време на тренировка, пак докато чака безрезултатно линейка. Списъкът е безкраен. Линейката не идва и не идва. Тарантино би се съсипал от смях. Да не ви се случва, но ако претърпите сериозно ПТП, най-добре си пребройте крайниците, съберете липсващото от асфалта, хванете си такси и се молете на близката болница да не ѝ е изтекъл месечният лимит за прием. Но не чакайте линейка! Във филм на Тарантино сте – шансовете ви за оцеляване са с отрицателни стойности.
Спешна помощ понастоящем има нужда… ами от спешна помощ. Проблемите са огромни, комплексни и добре познати. Дългосрочното им разрешаване обаче е заместено от популистко вдигане на заплати, безсмислени кадрови назначения и празни обещания. Първият и най-голям проблем си остава липсата на кадри. Таня Андреева твърди, че той е преекспониран, но тъжната истина е, че в момента в София се водят 36 екипа на Спешна помощ при обявен стандарт от минимум 40. Дори при максимална мобилизираност обаче се твърди, че екипите не надхвърлят 24, а при нормални обстоятелства са между 12 и 16. За справка – стандартите в Германия са за поне 80 налични екипа, а в съседна Румъния – за най-малко 46. В същото време нови кадри почти не навлизат. Спешна помощ е съставена предимно от застаряващи лекари, както и от т.нар. „фелдшери“, каквито системата не произвежда от близо 20г. – правете си изводи колко са и на колко са. Причините – на първо място ниското заплащане, съпоставено с големия стрес. Дори с прокламираните увеличения възнагражданието на лекар от Спешна помощ с две специалности е около 800лв. Обикновена касиерка в столичен супермаркет взима повече, без да е учила и специализирала близо десетилетие. Друга причина за лекарския отлив са кошмарните трудови условия и амортизираното оборудване – голяма част от линейките са без почти никаква апаратура за оказване на адекватна спешна помощ и наподобяват нещо средно между такси и катафалка. Към всичко това прибавяме и лошите условия за специализация на младите лекари, които обикновено отрано се пренасочват към друга специалност. Всички тези фактори напълно секват потока от нови кадри в системата на Спешна помощ или го пренасочват към чужбина. На МЗ май не му пука особено, защото дори обещава откриване на нови медицински центрове (,,пироговчета”). Кой ще работи в тях остава загадка.
Проблемът е пряко свързан с друг – финансирането. По груби сметки, за да се извърши реформата в Спешна помощ, са необходими около 75млн.лв. В тях спада увеличение на заплатата в сектора със 100%, както и цялостна модернизация на линейките и апаратурата. Сумата не е малка, но не е и толкова голяма – заеми в последната година се изтеглиха предостатъчно, а и секторът е повече от критичен. Финансирането обаче също е безсмислено, преди да се разрешат чисто организационните проблеми. На първо място – едва около 20% от всички подадени сигнали действително заслужават намесата на Спешна помощ. Голяма част от пациентите са здравно неосигурени и използват спешните медици за джипита. При недостиг на направления за прегледи и изследвания друг голям процент пациенти също се насочват към Спешна помощ, често препращани дори от самите лични лекари. По този начин огромен ресурс от Спешна помощ всъщност извършва не спешна животоспасяваща дейност, а обикновени, рутинни прегледи, свързани с хронични заболявания. Голяма част от реалните спешни сигнали пък често не си струват намесата на лекар. Решение на проблема представляват т.нар. „парамедици“ – кадри, обучени в ограничен брой спешни медицински дейности, които могат да поемат голяма част от сигналите, в които не се налага специализирана лекарска намеса. По този начин лекарите ще бъдат там, където има реална нужда от тях. Подобни звена от парамедици съществуват в много страни, включително и съседна Румъния, и са повече от ефективни. У нас за тях се говори отдавна, но по традиция всичко остава на ниво обещания.
Изброените проблеми са повече от сериозни и разрешаването им става все по-неотложно – Спешна помощ е докарана до състояние на кома и на практика не може да изпълнява функциите си. Вместо разбиране от страна на МЗ обаче лекарите срещат тарантиновски непукизъм и втръснали до болка опити за политизиране на протеста им. А Спешна помощ е последното място за правене на политика. Докато различните министри и правителства са заети със собствения си PR, лекарите и пациентите са зарязани при средновековни условия, линейките бавно изчезват, моргите работят извънредно, а извратеният смях на Тарантино продължава да ехти някъде зад кадър.
Публикувано в брой 41 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: