В рамките на пет години – между 1918 и 1923 година, България прави сериозна крачка в трагичния преход от изгубения национален идеал към загубата на националния си суверенитет. Отблъснатите след пробива на Антантата при Добро поле в средата на септември 1918 година български военни части се разбунтуват и се насочват към София. В Радомир към тях се присъединяват изключително популярните сред войската земеделски водачи Александър Стамболийски и Райко Даскалов, изпратени първоначално с мисия от правителството да уговорят въстаналите части да се откажат от поход към София (за тази цел на 25 септември Стамболийски е освободен от затвора, където е хвърлен заради нанесена лична обида на цар Фердинанд и антивоенна агитация). На 27 септември на войнишки митинг е обявено, че монархията е свалена и България става република. Частите продължават да напредват към София и заемат село Владая. Тъй като разполага с по-малочислени, предимно юнкерски части, правителството печели време и предлага мирно разрешаване на конфликта. Уговорени от военния министър ген. Сава Савов, въстаналите войници приемат предложението дабъдат извозени с влакове към вътрешността на страната и обезоръжени при пристигането си на гара Захарна фабрика. След инцидент, когато от такъв влак откриват огън срещу локализираните в района на днешния квартал Овча купел военни части, влакът е подложен на артилерийски обстрел. Даскалов, оглавил въстаналите военни части, решава да се откаже от мирния план и насочва основните сили на въстаниците през Княжево към София. След първоначални успехи в районите на Княжево и Горна баня силите им претърпяват разгром в опита си да превземат Боянския редут. На 30 септември, получили подкрепления от провинцията и от германски съюзнически части, правителствените войски овладяват положението, а на 2 октомври превземат центъра на Републиката, Радомир, което фактически слага край на въстанието. Въстанието дава жертви в престрелките и бойните действия, но срещу участниците не са провеждани репресии.
Макар и преживяващата процес на болшевизация по това време Комунистическа партия да не участва директно в инспирирането и ръководството на войнишките бунтове, те носят отпечатъка от линията на поведение, наложена на ХХІІ конгрес на БРДСП (І конгрес на БКП (т. с.)). На него комунистическият водач Георги Димитров е прокарал тезата за отказ от национално обединение и образуване на Балканска федеративна съветска република, която да включва и Македония. Македонският въпрос се очертава като неразрешим и постоянен източник на конфликти в Балканския регион, така че предложението му дава привидно приемлив за всички и единствено възможен вариант, макар че съвсем очевидно е инспирирано от интересите на Коминтерна. Отделно от това се провежда и директна антивоенна агитация сред вече деморализираните части, като към края на войната Димитров се озовава в затвора заради нея. Този типичен за комунистическите партийни формации почерк – дестабилизация на напрежението в опита да се създаде „революционна ситуация“, която да осигури климата за осъществяването на социалистическа революция, – се проявява и пет години по-късно в инспирираното също от Коминтерна и осъществено с директното участие на Георги Димитров и Васил Коларов и на вече сериозно болшевизираната Комунистическа партия Септемврийско въстание.#
Публикувано в брой 9 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: