Димитър Кенаров е журналист, поет, литературен критик, преводач. Участвува в антиправителствените протести от лятото на 2013 с акциите “Грабвайте телата”, “Деветосептемврийска манифестация” и др. както и с дебютната си фотоизложба „Газ, вода и революция: образи от „Таксим“, посветена на протестите в Истанбул. В момента пише студия за живота и творчеството на Георги Марков за американското списание The Nation, участвува активно в подпомагането на сирийските бежанци посредством групата „Приятели на бежанците“.
1. С какво започна протестът за теб?
За мен протестът започна през лятото на 2012-та на Орлов мост. Екологичните каузи бяха първите, които събудиха гражданската отговорност на поне част от българите и възвърнаха идеята за общо, обществено, споделено пространство, което трябва да бъде защитaвано от корпоративни и частни интереси. Този тип мислене постепенно еволюира и прерасна в политическите протести от миналото лято и есента. Самото понятие за екология се разшири и премина от природа в политика. Исканията за чиста вода и чист въздух се превърнаха в искания за политическа екология.
2. Къде успя и къде се провали протестът?
Протестът успя да промени мисленето на много хора и да ги убеди, че директното гражданско участие е най-важният елемент за една демокрация. Свикнали сме да мислим, че пускането на бюлетина на всеки четири години (ако изобщо пускаме) ни освобождава от отговорност, но всъщност отговорността е всекидневна и гласуването е само началото. Мисля, че протестити помогнаха за изграждането на по-силно гражданско съзнание сред хиляди хора, т.е. показаха ни какво е истинското политическо значение на демокрацията.
Що се отнася до провал, за съжаление основаната цел, оставка на правителството на Пламен Орешарски, не беше постигната. Управляващите много хитро вкараха протеста в релсите на ежедневието, отнеха идеята за извънредна ситуация, спешност, на която разчита всяка подобна инициатива. На практика протестът беше постепенно опитомен и превърнат в рутина, шаблон, обикновен градски шум, въпреки опитите на протестиращите да вкарват нови елементи и да поддържат енергията, свежестта на заряда. За мен това беше смисълът на всички пърформанси – борба срещу посивяването на протеста, срещу постепенното му обезличаване. Всъщност истинската причина за провала според мен е не липсата на достатъчно хора, а нежеланието за директна конфронтация с властите, безконфликтността и маршируването по официално одобрен маршрут всеки ден. Смятам, че конфронтация трябваше да бъде търсена активно, не чрез агресия или насилие, а чрез мирно гражданско неподчинение, блокиране на пътища, повсеместно и постоянно окупиране на държавни институции (не само университети). Щеше да има арести, да, но какво от това? Не е толкова страшно да те арестуват, ако си знаеш правата. При сто-двеста ареста, правителството щеше да падне.
3. Част си от „Приятели на бежанците“, организира и протест „Внимание! Фашизъм“ през ноември миналата година. Смяташ ли, че са се засилили ксенофобските настроения в страната? Провали ли се държавата в казуса с бежанците и вършат ли доброволците нейната работа?
Ксенофобията наистина се засили покрай наплива на бежанци, но смятам, че тя е продукт не толкова на някакви дълбоко залегнали настроения или исторически наслоявания в българското общество, колкото на активното и абсолютно безотговорно медийно и политическо отношение по темата. Започна веднага да се говори на едро за епидемии, кражби, изнасилвания, тероризъм. Истината беше напълно подменена с евтини клишета. В същото време човешките образи на бежанците напълно отсъстваха. Търсенето на бърза медийна сензация и политически дивиденти са факторите, които засилиха ксенофобията в България – нещо, което може да ни струва много скъпо в бъдеще.
А че Държавната агенцията за бежанците се провали, това е очевидно. Всъщност няма защо да се учудваме. Това е истинското състояние на българските институции – тотален разпад. Тотална и всепроникваща посредственост. Цяла държава не успя да се справи с 5–10 000 бежанци. Институциите ни са декор, фасада, зад която всъщност всичко е кухо. Днес не можем да се справим с бежанците. А ако утре избухне война или пък се изправим пред разрушително земетресение? Цялото общество ще рухне.
4. Чувстваш ли се достоен гражданин на България?
Опитвам да правя това, което е по силите ми. Сигурно не е достатъчно, но всички сме хора и имаме слабости. Най-вече се опитвам да бъда отговорен в професията си. Мисля си, че това е ключът към всичко – индивидуалната отговорност към работата, каквато и да е тя.
5. Ще преживее ли България ново Възраждане? Как?
Възраждането тръгва от всеки човек, индивидуално. Не от смяната на политическа система, избирателен кодекс или конституция. Това са само форми, инструменти. Възраждане ще има само ако има граждани. А гражданите са продукт на образованието. Там е разковничето и там трябва да концентрираме енергията си – в образованието.
6. А след оставката – какво следва?
Следва старото правителство. Но надявам се нови граждани.
Публикувано в брой 26 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: