Скандалите около Стопанската академия в Свищов не са от вчера и сякаш вече свикнахме с тях. Като започнем със скандалните обществени поръчки, минем през невалидните дипломи, станали такива само защото един самозванец е решил, че е професор, и стигнем до последните събития с назначена-млада-35-годишна-успяла на поста ректор, последвалите барикади и поредното останало горчиво чувство, че висшето ни образование се е превърнало в заложник на нисши хора и интереси. В събирателен образ на всичко това се е превърнал Величко Адамов – ректор два мандата, преди това ръководител на катедра “Финанси“, декан и какво ли още не, но по-известен с тесните си връзки с Красьо, по прякор Черния, с реплика на “Тайната вечеря”, където е дорисуван, с участието си в офшорни фирми в компанията на Маргините, със забавленията си в компанията на фолкдиви и други типажи от родния ъндърграунд… няма да стигне статията да изброявам още с какво, но и всичко това си го знаете. Той обаче далеч не е единственият виновник за случващото се в университета в Свищов. На такива като него се нагледах доста през четирите си години обучение там.
Стопанската академия беше логичен избор за продължаване на образованието за тези, които искаха да учат дадена икономическа дисциплина, като паралелно с това и работят – през 2007 година, когато кандидатствах аз, в Университета за национално и световно стопанство /УНСС/ задочното обучение вече бе премахнато, а таксите в някои от частните висши учебни заведения бяха доста солени /пък и те не бяха толкова много, колкото сега/. Тогава все още имаше някаква конкуренция, борехме се за балове, класирания и места. Нямахме матури, с оценките от които да кандидатстваме, преписвайки успешно – явявахме си се чинно на изпити и с резултатите от тях и от дипломата за средно образование се търсехме на “стената на плача”. Семестриалната такса за задочно обучение беше 75(!) лева, Академията още се ползваше с добро име и така се озовах там. Сега, години по-късно, осъзнавам, че съм платила много повече, от колкото бих похарчила в частен университет.
75-те лева са само началният капитал на един семестър, като тук дори не слагам 5-те лв. талонче за интернет, който за 4 години така и не разбрах къде да ползвам, формулярчетата по лев и два за именници (в които всяка година си пиша имената и тези на родителите ми, като че са се променили, нали) и други подобни и несъизмеримото в пари изгубено време да се редиш на опашки първо да платиш таксата, после пред канцеларията на съответния факултет, от която сто процента ще те върнат заради някой непопълнен и незакупен от споменатите формуляри и, съответно, пред книжарницата на университета, от където да си ги набавиш и чието работно време и почивки също не научих по време на обучението си. Естествено, това трябваше да се случи през делничен ден, по възможност до 15.00 ч., защото после няма кой да те отрази, всички са си били камшика. Че си на работа или отдалеч и гониш транспорт, на никого не му пука. Таксата лека полека взе да скача с по 5, с по 10 лв., докато в един момент гениите в Академията не решиха, че е време тя да се изравни с тази на студентите редовно обучение и, доколкото ми е известно, в настоящия момент тя е 155 лева. Дотук добре, тези пари се прежалват. Следва търсенето на квартира. Лекциите за задочниците в Свищов обикновено траят 2 седмици от 7 сутринта до 8 вечерта, което предполага, че ако си от по-далечен край на България, трябва да се настаниш някъде в града. Цените на хотелите и квартирите на баби и дядовци в града също са поносими суми – между 12 и 20 лв. Случките с такива хазяи и постоянните ни войни на тема включен/изключен бойлер, колко време да работи отоплителният уред през зимата и “по 2 лв. отгоре ще ми даваш, защото се къпеш всеки ден”, ще разкажа друг път. Ще добавя и че храната, алкохолът, дрехите и домашните потреби в града са доста евтини, а в механите, ресторантите и нощните заведения е доста весело, та си го карахме малко като на курорт. Въпреки всичко, едни двуседмични очни занятия връщат портфейла минимум 500 лв. назад – подчертавам, само за път, храна и спане.
И започва забавата – за да се завери семестър, следва в студентската книжка да има подписи от всеки преподавател по предмета, който се изучава. Цената на един подпис варира – понякога плащате само с гавра от страна на уважаемите асистенти, доценти или професори, които чакат последния възможен ден и минута на лекциите, особено ако са в последните дни, когато вече сте изпуснали всички автобуси и влакове и се налага да останете още един ден в града, друг път ще се случи в единствения ден, в който сте се успали или сте избрали да пропуснете лекцията и после следва гонене на въпросната личност, молби, увещания, тръшкане, пазарене, трети път често когато има най-малко хора в аудиторията, за да им е гадно на останалите. Но това е лесният и по-евтин вариант. По-популярният е да се даде заверка само срещу закупен учебник по предмета, помагало към учебника, сборници и каквото там е решил авторът да напише и продаде. Отивате в книжарницата, закупувате учебника, представяте го и тук вече има различни схеми. Най-старата и традиционна е да си напишете трите имена и факултетния номер на първата страница. Друг вариант е преподавателят да отвори на произволна страница и там да надраска нещо или да се подпише. В редки случаи не се маркира нищо. Така цената на подпис по предмет варира – между 20 и 100 лв. – според цената на учебника и колко допълнителни книжки са решили висшестоящите, че са ви необходими. Сметнете сами за 5 дисциплини колко струва заверата на семестъра. Всичко това се случва с цел да ви попречи да си закупите учебници втора ръка, да вземете от познати или, не дай си Боже, да си помислите, че може да карате само на записки от лекциите. Покупката на сборниците по предметите е логична и не я оспорвам, често курсовите ни работи бяха по задачи от тях. Проблем не би имало и за учебниците, ако информацията в тях се актуализираше всяка година с нови цифри, данни, анализи, съобразени с промененото законодателство. Само че в Стопанската академия не са и чували, че България е станала страна-членка на Европейския съюз. И че много неща са се променили от времето на социализма. Продължават да се позовават на остарели данни и правила, никой не си и прави труда да преиздаде произведението на гениалността си – няма и смисъл. Така или иначе е намерил начин да задължи студентите да го купят, защо да се мъчи и труди, то трябва четене, пък писане, пък работа…
Няколко примера в подкрепа на споменатото горе: Моята специалност беше “Стопански и финансов контрол” и изучавахме всички видове контрол в де що има сфера – услуги, производство, данъчен, валутен, митнически… Само дето по начина, по който контролът се е упражнявал някога преди. По времето, когато 80-годишните ни професори са били на 40. Никой не се и опита да ни обясни как се осъществява контролът и как работят институциите в ХХI век, какво се е променило в законодателството след влизането на България в ЕС, след развитието на технологиите. Може би и не знаят – във феодализма, в паралелния свят, в който си живеят в университета в Свищов, нищо не се е променило. Резултатът – излизат неподготвени за реалната среда кадри. Но пък иначе изгризали от кора до кора учебници за по 50 лв. парчето, чието последно издание е било през 2006 година.
Е, имаше и такива, които се преиздаваха. След като задължаваха студентите да си надписват и драскат по учебниците, гениалността българска намери много начини да не се набута с пари за ново издание и доведе до шедьоври като купуване на учебник на старо, снимане на страницата, върху която е писано, от нов такъв, наместването й и представянето му в този вид за одобрение от преподавателя и заверка на книжката. Или ползването на химикалите с гумичка към тях – така спокойно 5 човека можеха да минат с едно помагало. Това не убегна от зорките, алчни очи на стожерите на образованието и част от тях решиха всяка година да пускат нов тираж на труда си, като нарисуват едно човече на няколко страници и просто се променя мястото му – дали горе на листа, долу, вляво, вдясно. Други заложиха на местоположението на цената на корицата. И тук се провалиха, отново се снимаше, лепеше, мажеше и рисуваше от нас, в опит да спестим някой лев. Трети излязоха по-оригинални – единият ми преподавател си имаше скромна книжарничка. Всяка година там представяше списък с имената на студентите, на които преподава. За да бъдем допуснати на изпит при него, отивахме в книжарничката му, където си купувахме три-четири неща, които е написал и издал, след което си съобщавахме името на продавачите и те любезно ни зачеркваха от списъка. Друг пък беше написал някаква книга, много се гордееше с нея и на една от лекциите ни я препоръча като изключително полезно четиво. Естествено, никой не си я закупи. На следващата лекция му просветна, че ще пишем курсова работа върху книгата му и всички трябва да си я набавим. Нямахме избор вече. Оказа се, че всичко е изчислено. От книгата са издадени 1000 копия, бройката студенти в съответния курс също бяха горе-долу толкова, тоест всеки трябваше да я има. Да споменавам ли, че дори не погледна курсовите работи върху нея?
Важна информация за преподавателите, свързана с подписването на книжките и последващото явяване на изпит, беше от къде си и какво работиш. Подробен разпит се провеждаше с цел да се разбере колко си платежоспособен. Ако си от София, си истинска златна кокошка. Същото важи и за другите по-големи областни градове. Щом работиш там, имаш пари. Светват им очите, като го чуят, и със сигурност ще имаш някоя и друга поправка и ликвидация, за да се стигне до момента, в който да си платиш изпита. А повярвайте ми, след петото късане по един и същи предмет, често ти минават такива мисли през главата. Тарифата да преминеш успешно се калкулира в зависимост от желаната оценка, като за тройка може и да си стиснете ръцете за сто лева.
Така, заверихме семестъра, след като се бръкнахме с 200 лв. за учебници и след като сме се скарали осем пъти в канцеларията, че сме отишли за печат на книжката там след 15.00 ч., или пък в събота и няма как да стане, защото не е работен ден /въпреки че там има човек!/ и че не може така, един по един, трябва книжките на цялата специалност да се съберат и подредят по факултетни номера. Тръгваме на изпити. Един поток обединява две специалности първите две години и се състои средно от около 300 човека при по-популярните дисциплини като счетоводство, финанси, маркетинг, международни отношения. Представете си всички тези хора, плюс такива, които се явяват за втори-трети-осми път на същия изпит, плюс прекъснали студенти, подновили следването и наваксващи с дисциплините, плюс редовни, явяващи се със задочниците, всякаква човешка паплач, жадуваща тройка. Представихте ли си го? А сега си представете, че резултатите от препитването на тези хора трябва да са готови за два часа. Мислите ли, че работите им са проверени и оценени адекватно? Че оценките отговарят на действителността? Че са достоверни и безпристрастни? Е, казвам ви, не са. Стискаш палци да попаднеш в купчинката книжки с от 3 нагоре. Защото резултатите се изнасяха на купчини доста често. Двойките преобладават първите две години – понякога повече от половината явили се на препитването, са скъсани. Не винаги от незнание. Аз например съм била късана, защото съм си тръгвала по-рано от лекции, понеже ме чакаха служебни задължения (задочници бяхме все пак, предполагаше се, че работим, за да им плащаме учебниците и таксите), въпреки че чинно си бях закупила спуснатите по списък книжа и учтиво обясних на професора, че съм на работа. Други – по други критерии. По-често, просто ей така – защото за проверка на изпитна работа на поправка преподавателите получават по 12 лв. на калпак. Сметнете при скъсани сто човека. 1200 лв. за половин ден в университета не са малко, нали? Следват поправки, ликвидации, безкрайно влачене на изпити, ако си сгазил лука и си нарочен от корифеите на науката в Академията. Още по 12 лв. И така до 4 курс. Тогава всички трябва да са на финала – на държавен изпит, с всичко останало взето, защото след него се бере новата реколта. На магистрите. А там таксата на семестър е много повече от 75 и от 155 лв.
Държавният изпит не плашеше никого от нас – всички знаехме, че ще го вземем, и то с оценка от 4 нагоре, защото ни чакат наесен да запишем магистратура. Отиваме с ремарке с учебници, купуваме задължителната почерпка от кафета, сладки, ядки и уискита, изслушваме традиционната агитация от кой факултет ще излезем блестящи магистри, получаваме брошурки, които да ни зарибят съвсем, после преписваме на воля и щастливи се титулуваме бакалаври. Платили сме си го все пак – за 4 години с колегите сметнахме, че всеки от нас е оставил пари в Академията на стойност един автомобил. Не втора употреба. И не от евтиния клас.
За търговията с дипломи има ли смисъл да споменавам? Погледнете биографиите на родните политици, депутати, областни управители и “бизнесмени”. Преобладават възпитаниците на Стопанската академия. Няма никакъв проблем да се сдобиеш с каквато тапия ти трябва /справка: фолкпевицата Магда, която се водеше в специалност “Финанси” в нашия випуск, но колегите финансисти така и не са я виждали на изпити, камо ли на лекции/, че и докторант да си /справка: тогавашното й гадже Красьо Черния/. Който не е решил, той не е завършил там А това прави лоша услуга на нас, с редовните такива. Защото се гледат с едно наум – дали пък не са си купили дипломата?
Дочувам, че нещата доста са се променили от времената на моето следване и в момента рекетът за учебници е намалял значително и голяма част от материалите се качват онлайн, там се работи и по курсови работи и задания. И това е добра новина – може след някоя и друга година Академията да успее да върне старите си позиции и престиж. Окопалите се там феодали е време да разберат, че градът съществува благодарение на студентите, избрали го за продължаване на обучението си – те са двигателят на местната икономика, те пълнят хотели, квартири и заведения и благодарение на тях свищовлии имат поминък. Време е да се заработи за привличането, а не за прогонването им. И да се запитаме – само Величко Адамов и подчинените му ли имат вина или и ние, които не искаме знания, а само тапия? Които предпочитаме да мълчим пред несправедливостта, да не си даваме много зор, да си платим дори, само и само да се сдобием с ценната хартийка. Хартийка, която е подплатена с всичко друго, но не и със знания.
Коментирайте чрез: