(Текстът е публикуван в блога на автора – sanctorlegum.com/)
Не знам дали заради Росен Петров, Слави Трифонов и останалите “будители”, или заради популярните напоследък маршове, паради и шествия, с факли или без факли, “с мечове и ленти, с мечове без ленти” (цитат от шедьовъра “Не горюй”), но нещо съм намразил патетиката и помпозността. Защото всяко нещо трябва да се прави не само с форма, но и със съдържание. Затова ще споделя няколко мисли за Васил Левски с думи прости и ще си пожелая някой ден в България да се въведе правило, аналогично на първата Божия заповед – “Не споменавай напразно името на Апостола”.
Ще се заредят сега едни речи, една патетика, едни статуси. Куцо и сакато ще вземе, с оглед свободата на мнение и без оглед това, дали имат моралното право да търкалят името “Левски” в устата си, да реди едни цитати и мисли. Ще летят банални възхвали от несъстоятелни хора, а още по-несъстоятелни хора ще ни раздават назидателно гениалното си заключение, че Левски щяло да го е срам от нас, днешните българи. Ще блесне малко надежда, когато някоя и друга група родолюбиви младежи, мине да остави цвете пред паметник на Левски (те са из цяла България), после някой ще използва деня за малко пропаганда и накрая всичко ще мине и ще си продължи по старому. Общо взето празна работа, рутинна една такава, съвсем по задължение. Абе… много прилича на ходенето на църква на празник – ходят, за да кажат, че са отишли, но какво целят с тази работа и какво им носи, сами не знаят.
Като малко дете обичах Ботев, защото в родния ми град има негови паметници и на всички тях той е със сабя и/или пушка. Когато си на пет е много важно супер-героите да са въоръжени, иначе не стават. Все не можех да открия някъде Левски увековечен я с револвер, я със сабя (явно не съм попаднал на неговата снимка от Легията). Тогава харесвах Ахил и мразех Хектор, и не спирах да се чудя защо баща ми казваше, че харесва Хектор… Помня, че един ден ми обясни следното “Хектор пази слабите, тези, които са застрашени от завоевателя. Той се бие, за да спаси жената и децата си, народа си. А Ахил не.” След много години почнах да разбирам Хектор, после почнах и да го харесвам тоя беден човек, обречен да е по-слабият, точно в момент, когато му е било ужасно важно е да е по-силен. После заобичах и Левски.
Честванията и празнословията не могат да ти разкрият Левски, от тях не можеш да го разбереш. За да разбереш Левски, трябва да си опознал света, да обичаш хората, да съзнаваш трудността, когато се бориш срещу по-силен, да цениш силата на духа, изправен пред невъзможност, неизбежност и горчива обреченост, да съчувстваш на губещия. Това не може да ти го даде нито един парад, със или без речи, нито едно шествие, със или без факли. Не могат да ти го дадат знамена по стадионите, лозунги, патриотични картинки в интернет с откъслечни цитати от или за него. Не може да ти го даде дори и татуировка с подписа му, дори да ти е “извезана” на челото. Паметта за Левски е дело изцяло лично, почти мистично и протича между всеки българин и Дякона. Лично и мистично – няма посредници и тълкуватели, може би се допускат помощници, тоест хора, с които да поговориш за него. Отваряш четеш, научаваш и когато станеш човек – разбираш и заобичваш. И така един ден, току-виж сме напреднали в това си дело толкова, че да можем да спазим някой и друг негов завет. Не е като да не е оставил, а и не е като да не сме ги поругали до последния. Само шест години след смъртта му, първите, които са се помислили за по-умни от него, издигат престол и поставят на него монарх – там, където Левски е завещал да има република. Добре, че сме случили на монарх, но това е друга тема. Това продължава и до днес – все се намира някой по-умен от Левски (интересното е, че и до днес не сме родили по-голям политически мислител от него). Не се шегувам – лично съм попадал на човек на чутовните двайсет години, който, за да оправдае личния си, ограничен псевдо-нацистки мироглед ми е казвал, че “Левски не ги е разбирал съвсем нещата”. Но когато стане човек, дори и това момче ще разбере и заобича. Ще си представи какво е да скиташ във виелици, в пек, в сняг до кръста, да знаеш, че те гонят, да ядеш хляб и маслини, да си много, много сам, а да имаш толкова много да даваш. Да страдаш, за да даваш на хора, които не познаваш – това е Левски. Дотогава е хубаво да спрем да дъвчем името му като дъвка, нищо, че нямало лоша реклама. Аз съм оптимист, защото Левски е помислил и за това какви напътствия да ни остави, когато него няма да го има. Дал ни е прости формули, почти като библейски послания, смилаеми дори от по-непретенциозно мозъче – трябва само да се запознаем с тях. И когато разберем и заобичаме, да опитаме да ги следваме. Току-виж Апостолът вземе да се усмихне отгоре. Нали казват, че все бил весел.
Публикувано в брой 28 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: