През последните седмици една мисъл натрапчиво се завръща при мен, когато чета новините, които раждат икономическите ресори на правителството. Имам усещането, че ПР екипите, които през лятото и ранната есен раждаха контра-новините за 700 000 подписа, събрани в подкрепа на Орешарски, за предотвратеното превземане на парламента от протестиращи или за щедрите плащания за майки с бебета, деца и кучета, участващи в протестите, днес са се заели да генерират икономически новини. Целта на правителствения контра-информационен поток беше създаването на паралелна реалност, която да плени невежите, да обърка опитващите се да се информират и да омерзи всички останали. Тази среда на доволно невежество, обърканост и омерзение бе единствената възможна, в която правителството „Орешарски“ можеше да продължи съществуването си.
Днес, след като намаля непосредствената опасност да бъде пометено от масов протест, правителството „Орешарски“ се връща към основните задачи, за които беше създадено. Една от тях е безспорно усвояването на останалите публични средства на българското общество. Схемата с източените през проекти като „Белене“ средства, схемата с финансовия ресурс на държавните фирми в КТБ, с които после се изкупуват ключови предприятия, се оказа толкова сполучлива, че нямаше как да не бъде сред основните цели на архитектите на правителството „Орешарски“. Сама по себе си тази цел е поне толкова скандална, колкото бе назначаването на Пеевски. Усилията на екипа, зает с информационното неутрализиране на гражданската съпротива, сякаш са насочени сега в подкрепа на целите на правителството, отвъд оцеляването му.
Така заваляха шокиращи икономически новини. Всяка от тях сама по себе си е абсурдна именно защото е отрицание на реалността – такава, каквато е позната на разумните хора. „Държавата ще инвестира 50 млн. във възстановяването на „Химко“ – докато всички знаем, че ако има вариант някакъв остатък от „Химко“ да работи, че и да печели, за да изплати такива вложения, инвеститорите биха се конкурирали, за да изпълнят толкова обещаващ проект.
„Благодарение на правителството инвеститор ще възстанови производствената дейност в Кремиковци“ – докато всички се питаме защо този инвеститор не се разбере със собственика на железата на Кремиковци, а се занимава с министър Стойнев.
„Правителството ще създаде строителна фирма, която да печели международни търгове за български строителни фирми“. Тук нормалното мислене блокира – защо българските фирми не създадат консорциум, с който да участват в международни търгове, а трябва да влизат в неясни отношения с държавна строителна фирма?
„Правителството ще създаде верига хипермаркети, в които да се продават само български стоки“. Защо, ако такъв хипермаркет е перспективна инвестиция, не бъде създаден от инвеститор, както са изградени всички останали хипермаркети? Какво означава „български стоки“? Ако внеса китайско доматено пюре и го разлея в чешки буркани, това достатъчно „българска стока“ ли е? А ако в България залепя само етикета?
Мога да изброявам още много, но всички тези новини имат нещо общо, освен че ако някой от тези проекти се случи, ще бъде откровена измамническа схема. Тези анонси не се изговарят, защото ще се случат. А за да създадат същата контра-информационна среда на спокойствие на невежите, объркване на питащите се и омерзение на знаещите. За да знаят всички, че ако нещо ще се случва в българската икономика, то няма да е следствие на добра среда, справедливи закони и работещо пръвосъдие, осигуряващи честно състезание. А благодарение на лоялността към това правителство, към силите зад него, към хората, управляващи ресурса, с който се отварят неработили от 20 години чудовища, строят хипермаркети, печелят се строителни поръчки в чужбина, дори и всичко това да изглежда като безсрамно пилеене на публични средства. Именно това безсрамие, арогантността, с която правителството може да си позволи да предлага на публичното пространство очевидни безсмислици, отправя истинския сигнал към всички настоящи и потенциални участници в икономическия живот – тук логика няма; начинът, по който се случват нещата в нормалния свят, при нас не е актуален, а успехът зависи от това да бъдеш близо до властта, която възстановява комбинати, отваря хипермаркети и печели строителни търгове.
Процесът, при който единствените случващи се събития са покупките на КТБ (докато пиша това, разбирам, че зад новия собственик на „Петрол“ АД стои… КТБ) и анонсите за безумни инвестиции на правителството с публични средства, се нарича „реиндустриализация“. Има толкова общо със свободната икономика, калкото контра-нещата с гражданското общество. И двете имат нужда от специален ПР.
Публикувано в брой 20 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: