#Усмихнисебе

0

1013725_4963757573100_2101172822_nИз заглавията на вестниците днес:

„Млада жена се хвърли от седмия етаж“,

“Мъж преби до смърт съседка“,

„Джип уби шестгодишно дете“,

“Нови взривове в Иганово“,

„Артистите у нас се държат в страх за пари“

И това е само днес. Човек има нужда от голяма доза непукизъм, за да чете всеки Божи ден подобни неща. Всъщност, до такава степен сме обръгнали, че на повечето такива новини изобщо и не реагираме. Стига да не можем да обвиним пряко правителството, парламента, местната власт, съседите или полицията (в краен случай журналистите), нещата някак си потъват и дори най-ужасната трагедия се забравя за дни. Е, имали си хората лични драми, проблеми с пиенето, с нервите, със съседите, ами случва се… живот и толкова. Битовото обяснение е най-лесно и нещата най-често спират там. Понякога, ако речем да се задълбочим, тъжно се питаме кога и защо оскотяхме така, че дори елементарната човещина ни се струва като нещо извънредно, едва ли не знак от небето.

Когато научим за поредното престъпление, диво безобразие или просто убийствено равнодушие пред някакъв проблем (нали не е мой?), най-много да се поупражним и поразпеним малко из социалните мрежи, но пак усещането за безнадежност, безнаказаност и липса на справедливост надделяват и оставаме дотам, чувствайки се безпомощни и нерешителни да предприемем нещо повече. Не че не искаме, просто няма кой да ни организира, а не ни се ще точно сега и точно ние да си разваляме спокойствието, малко ли лични проблеми си имаме и така нататък. Питам се понякога, толкова ли е сложно да направим нещо повече от добавяне на коментар под новина.

Не става въпрос да сменяме закони, да арестуваме безхаберници със собствените си ръце и да бием нарушителите на пътя в състояние на афект. Достатъчно е да започнем с нещо малко, напълно по силите ни

Да се огледаме край нас – не е ли всичката пошлост, наглост, злоба и комплексарщина у околните един вик за повече човещина? Защо някой ще се държи отвратително, в стил „знаеш ли ти кой съм аз?“, ако не поне малко да си повярва, че и той има стойност като човек – нещо, в което очевидно се съмнява толкова силно?

Това, за което българинът, както и всеки друг човек копнее, е уважение, зачитане на личността му и признание на труда му. Трудно е, защото като едни истински българи, ние все виждаме опаката страна, а именно раздразнителността, мнителността и комплексарщината – и върху тях се упражняваме. В това сме нещо като световни шампиони. Оплакване, мрънкане, от една страна, и тържествено смъмряне на мрънкащите и оплакващите се, от друга.

Как да обърнем тази тенденция? Въпрос на съзнателно усилие е, не просто на вдъхновение. И затова е трудно.

Познавам пенсионер, който специално ходи да пие кафе в заведение, където сервират – не за друго, а защото му е мило и драго да му обърнат внимание сервитьорките, макар и за две минутки, да му кажат „господине“. Това уважително отношение той го е сънувал през целия социализъм! И за тези две минути внимание е готов да плати двойно и тройно от мизерната си пенсия!

Дали не можем, ето днес например, да заговорим съседите любезно, давайки им да разберат, че ги ценим и уважаваме? (особено откакто спряха да пускат чалга!) Да благодарим на търговеца в магазина, на шофьора, на доставчика – все хора, които биха могли също като нас, да имат тежък ден и да не се мръщят точно на нас? Ако сме в състояние в момента, защо да не се усмихнем и поздравим? Нима не биха ни отговорили със същото?

„Благата дума железни врати отваря“ си е много наша поговорка, и си спомням, че баба често я повтаряше, за разлика от  „Преклонената глава остра сабя не сече“,  която ние пък обичаме да цитираме, но с отвращение.

Може би младата жена не би посегнала на живота си, ако имаше поне един съсед да й каже нещо насърчително точно тази сутрин, вместо да й подвикне, че не е платила за асансьора този месец? Може би побойникът щеше да се смири, ако не го бяха нагрубявали цял ден в работата му за нищо? И нямаше да отнеме така безсмислено човешки живот?

Може би… може би не винаги е толкова просто, но понякога, даже често, е точно толкова просто!

Ако речем да преодолеем собствения си егоизъм, ще видим, че повечето от тези настръхнали, озверели хора всъщност като изплашени малки деца търсят да разберат, че светът не е толкова враждебен. И малкото насърчение, което можем да им дадем, е ценно и ги променя. (Наистина не е трудно да насърчиш изплашен човек – трябва да разбереш само, че е изплашен, а не те мрази лично).

Често си мисля, че макар и без война, нашият народ бе опустошен материално и духовно, и трудно се съвзема от това. Като болник, на когото чистият въздух на достойнството, светлината на почтеността, топлината на себеуважението и взаимопомощта действат целебно. Да, това е бавен процес и мнозина се отчайват, виждайки само лошото.

Покойният Джоко Росич  беше казал веднъж, че страната се пука по шевовете от добри хора! Трябва само да се огледаме. И това също е много вярно.

Колко пъти съвсем случайни, непознати хора прекосяват страната, за да помогнат на семейство в беда, за което са научили от новините? Обикновени хора, с минимални възможности, отделят от малкото, което имат за по-нуждаещия се. Колко пъти доброволци тръгват посред нощ, със собствени средства и екипировка, за да помагат при многобройните природни бедствия, без дори хората да научат името им накрая? Тези новини често ги пропускаме. Или просто четем набързо.

Статистически, в благотворителните кампании масово участват точно бедни и недотам богати граждани – хора, които дават по малко, според възможностите си, но накрая събират повече като сума,  отколкото двама-тримата свръхбогати, които са дали от излишъка си. Това е силата на скромните, отрудени хора, които никога няма да се покажат пред камерите, но винаги имат сърце за чуждата болка.

Та тези хора са нашето бъдеще и надежда, уважаеми читатели. Докато тях ги има, градим ли обществото си около техните ценности (които са наши общи, само дето не им даваме израз твърде често), има надежда и за нас като народ. #

Коментирайте чрез:

Loading Facebook Comments ...

Leave A Reply

Потвърдете, че не сте робот *