Близък кадър на момиче в кола. Отваря очи и гледа объркано, сякаш е била в безсъзнание. Почти паника се усеща в гласа й, когато пита: „Къде съм?“. Камерата се обръща към един мъж, който отговаря: „Нима не знаеш? Ти си в България“. Момичето извиква със силен глас: „Неееее! Не! Не! Не!“ – и избухва в ридания.
Този клип с кадър от нов холивудски филм обиколи интернет за минути и се превърна в голям хит. Колкото е смешен, толкова е и тъжен обаче. Днес България не е държава, в която човек живее с удоволствие и надежда за бъдещето. Нещастна нация сме и не можем дори да разберем защо.
Събитията от 9-ти септември за пореден път ни накараха да осъзнаем, че в тази страна съжителстват два свята. Между тях няма допирни точки и база за мирно съвместно обитаване. Няма възможности за мир. Това обаче не са изкуствено наложените разделения между София и провинция, между платени и неплатени, между про и контра, между красиви и грозни, между млади и стари, между етноси и вери. Това са световете на българите и на мафията. Вторите не ги определям като българи, защото се срамувам от тях. Но те са проникнали толкова надълбоко във всяка сфера на живота ни, че практически надничат от всеки ъгъл. От всяка витрина. От всяка банка в Народното събрание. За финансовия сектор вече се говори много. Банки, застрахователни дружества, здравноосигурителни компании, управление на активи. Извън това обаче са целият ни национален въздушен транспорт, морските и речни пристанища. В сектора „Производство“ там са цялото ни житно богатство, добивът на нефт и газ, част от винопроизводството, голяма част от туристическия бранш. В строителството е голяма част от бетона на черноморието. Проникването в медиите ден след ден става все по-силно – интернет, телевизия и радио, вестници и списания (описахме ги в трети брой на вестника)… списъкът може да продължи дълго, а информацията за това отдавна е публична и неподлежаща на съмнение. На тези небългари обаче малко им пука от това.
Сред протеста често виждам един човек с плакат, на който има цитат от романа „Тютюн“ на Димитър Димов: „На всички беше известно, че търговците, банкерите, индустриалците, министрите и генералите се поддържаха взаимно, че мафията им, като огромен октопод, с хиляди заповядващи и смучещи пипала, беше обхванала сега целия народ…“. Всички вече ясно виждаме, че България не е променена след „промените“, че Преходът не само не е завършил, но и не е започнал, че докато говорим за лустрация (изключително важен текст на Владо Руменов в този брой!), а не я изискаме от управляващите и наложим с всички средства, тези хора ще продължат да пускат пипалата си във всички ъгълчета на нашите домове, докато за нас не остане празно пространство.
Аз лично не желая да живея вече в това разделение. Искам аз, моето семейство и моите деца да живеем в свят, който не търпи и не толерира да бъде мачкан, лъган, потискан, изцеждан, мразен, осмиван. Искам моят свят да бъде просто нормален.
Но само с искане не става. Трябват действия. Както казва проф. Калин Янакиев, тази власт разбира само от първични епидермални актове. Затова нека й покажем, че не сме склонни да търпим и че няма да вървим с наведена глава. Денят е 22-ри септември. Денят на обявяване на Независимостта на България. Нека всеки човек, във всеки град от тази изстрадала страна, да бъде на своя площад „Независимост“. И да покажем, че Родината е наистина независима. Така, че да чуят и глухите. Да се обърнат и незаинтересованите. И това да бъде последният ден на тази власт и първият ден от строежа на Нова България.
Какво ще дойде след това ли? Колко ще продължи този строеж? Не знам. Но знам, че ще бъда рамо до рамо с теб, докато е нужно. Докато децата ни вдигнат глави и видят чисто и неопетнено пространство. Докато успеем да постигнем свят, в който ще можем да си говорим за музика, литература, кино и спорт, а не за мръсна политика. Докато се освободим от клиентелизма и зависимостите. Докато ти се чувстваш свободен под това небе.
Публикувано в брой 7 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: