Година изтече, друга започна.
2013-та беше една трудна година. Белязана от противоречия, несъгласия, противопоставяния. Която няма да запомним с добро, защото в по-голямата част от нея бяхме подложени на страх, срам и безнадеждност.
Но това беше също време, което удари гонга в дълбокия сън на нашия народ и ни накара най-сетне да се погледнем отстрани и да се видим как ще изглеждаме след години, ако продължаваме така. Гледката беше отчайваща. И ужасно предизвикателна. Твърден много бяхме изгубили и твърде много трябваше да наваксваме.
Затова 2013-та беше време, през което мнозина оставиха социалния си живот, личния си комфорт и сънливата апатия, за да започнат борбата за нашето бъдеще. Осъзнали, че новият морал в политиката не идва с ехидната усмивка на недоказали се младежи, нито с гръмки изявления на псевдополитици, нито с харизматично перчене на хора от народа, ние се озовахме, 25 години по-късно, затворени в един безкраен порочен цикъл на възпроизвеждане на покварата във властта. И решихме да не чакаме повече псевдомесии, а сами да започнем да пишем нова история.
Когато бяхме неизброимо множество през юни и юли 2013 г., очаквахме този вик за промяна да отекне надалеч и да се чуе. Очаквахме протестът да приключи бързо, а ето къде сме сега. Десетките хиляди на жълтите павета сега са стотици хиляди и дори милиони, които са явно недоволни от това управление и искат оставка веднага, макар да не могат да си позволят да бъдат протестиращи през цялото време. Срещу тях обаче се изправи една много добре подготвена пропагандна машина, която нямаше намерение да отстъпва.
Явно се оказахме по-дълбоко заблудени, отколкото сме си представяли, от силно вкопаното у нас усещане, че има лесни решения на трудни проблеми. Че културата на бързата кухня, инстантните напитки и готовите продукти е приложима и в обществените отношения. Че погребаните понятия за общност, отговорност и взаимност могат да възкръснат за няколко дни, тайно и полека. Не стана.
Защото една демокрация не се изгражда само със знанието за нея. Нито само с гледане на добрите примери. Тя трябва да се посее в нас, да покълне и едва тогава да роди добър плод, ако е грижливо отглеждана. А това, както ще каже всеки земеделец, изисква време. И търпение. Това означава всяка една тъкан в нас да е настроена да прави две неща – да знае как и какво да дава на обществото и да знае как и какво да иска от властта.
И когато ние сме готови да бъдем повече даващи, отколкото искащи, тогава съм уверен и че ще сме дорасли да изберем такива управляващи, които да ни представляват. Защото ,,онези там“ са просто извадка на това общество. Те не са еманация на злото, а плод на незрялост и липса на количество мярка за търпимост. Първите кълнове обаче са налице.
Борбата ще е продължителна и неочаквано тежка, защото от дълго време насам демокрация в България практически няма. Управление, което се крепи на недоразумение като Волен Сидеров, няма нищо общо с демокрацията. А след събитията на 6 януари (вж. стр. 4) няма никакъв друг нормален изход, освен незабавната оставка и разпускане на Парламента. Защото властта у нас май никога досега не е била в ръцете на народа. И през 2014 г. от нас зависи да предприемем истински рационалното действие да произведем първи плод на демократичността, защото живеем в исторически момент. Оставката на това покварено и недостойно правителство ще е само началото на поливането, побратимяването и постоянството в градежа на България.
Защото 2013-та година бе белязана и от необратимости. И животът ни никога няма да бъде същият. Веднъж вече преобърнахме времето, можем и пак.
Публикувано в брой 22 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: