Малко след като приключихме с новогодишниците наздравици, прибрахме елхата и с досада установихме, че е време да се завърнем в реалността, включваща работа, ежедневни ангажименти и до болка познатите ни дрязги на тема политика, спорт, Русия-САЩ, бежанци, образование, здравеопазване и т.н., една новина се появи в медийното пространство, сякаш да ни отрезви допълнително. Сексуалните посегателства над десетки, може би стотици жени в Кьолн, изправи на нокти не само Германия, но и цялата Европейска общност и отново постави на дневен ред въпросите за толерантността, интеграцията и опасност ли са или капитал стотиците хиляди емигранти и бежанци, търсещи мястото си в нея. Мълчанието на полиция, медии и институции в държавата на Меркел също не спомогна особено за успокояването на страстите.
Старият континент вече издъхва от броя на хората, търсещи спасение от война, бедност или политически режими, избрали да потърсят убежище и нормален живот в границите му. Според говорителя на Организацията за миграция Джоел Милман общият брой на бежанците, влезли в Европа по суша и море през 2015 година, е близо 1 милион – 990 671 души. Така и не може да се твърди със сигурност какъв процент от тях идват от Сирия – според ООН са малко над 50%, но сякаш всички се съмняваме в това, имайки предвид репортажите, които гледаме по новинарските емисии и статиите, които четем. Това обаче няма чак такова значение. По-важен е самият профил на мигрантите, които искат да съжителстват с нас – пол, възраст, образование. Не религията им, не етноса и националността им са това, което трябва да ни притеснява, а възможно ли е тези мъже и жени да намерят мястото си сред нас и да живеят като нас. Досегашният ни опит показва, че това не се случва. Защо обаче?
От десетилетия Европа е пристан на хора, които я възприемат като място, където ще водят по-добър живот и ще успеят да се реализират. Било бежанци, било жители от бивши колониални държави, всички се опитват да се домогнат до „цивилизацията“. И тя им отвърна с широко отворени врати и купища социални помощи, които доведоха до всичко друго, но не и до интеграция. В държави като Франция и Холандия например емигрантите се радваха на ежемесечна сигурна сума и подслон, докато не си намерят препитание – достатъчно беше да предоставят бележки, че са ходили на интервюта за работа и не са наети, за да продължават да ги получават. Така се стигаше до ситуации, в които, дори получили място при работодател, те отказваха да го заемат, а искаха заветната хартийка, просто защото нямат стимул да упражняват трудова дейност – получаваха пари без никакви усилия. Може би така е и днес. От друга страна, в опита си да запази идентичността на новодошлите и правото им на самоопределяне и принадлежност, Европа ги натика в гета и крайни квартали, където да комуникират само и единствено със себеподобни. Част от тях така и не научават езика на държавата, чиито граждани вече са, децата им посещават училища в района, общуват само с други със същата националност, религия и етнос, запазват традиционните си облекла и начин на поведение и отказват да приемат ценностите на същата тази цивилизация, към която така са се стремили. Потребяваме благата, но не приемаме ценностите. Не спазваме реда и правилата – продължаваме да живеем по нашите. Това е истинската причина останалите жители на Европейския съюз да не приемат мигрантите – те просто не се опитват да са част от тях. Когато ние посетим страна в Близкия изток и не само, приемаме местните порядки. Покриваме се, когато влизаме в храм, не пушим, вървейки по улицата, не пием бира от кенче на обществено място. Уважаваме културата, дори и да не я разбираме. Но така ли се случва и в рамките на нашите държави? По улиците на Италия, Франция, Германия, Холандия и други шестват хора с различни облекла, всеки в традицията на мястото, от където идва. Езикът, на който говорят помежду си, е неразбираем за местните, заведенията, които посещават, са техни миниобщности, без присъствие на други етноси. Как тогава да ги приемем като част от нас? Те самите не се опитват да бъдат. Не искат да бъде гледано на тях като различни, но по всеки един начин доказват, че са.
По-големият проблем обаче е образователният ценз на новодошлите и тук Старият континент е абдикирал тотално. Отваряйки широко границите си за всеки, той пропусна да си отговори на въпроса какво ще правят тези хора, веднъж настанили се на негова територия. Да, населението му застарява и се изпитва остра нужда от работна ръка, но способни ли са мигрантите да бъдат тази работна ръка? По-голямата част от тях пристигат без образование и без базови езикови познания, малцина са тези, които имат някаква професия. И възниква въпросът – какво прави ЕС затова? Кой е отговорен тези хора да научат езика на държавата, която са избрали за свой нов дом, и да успеят да намерят работа, с която да водят едно честно и почтено съществуване, а не изолирани в гета да разчитат на социални придобивки и дребни престъпления? В тази сфера политиката на Общността е тотален провал и затова говорят стотиците нейни граждани, присъединили се към ИДИЛ в последно време. Затова говорят и атентатите в Париж от 13 ноември миналата година, извършени от лица с френски паспорт. Цяло едно, ако не и две поколения, титулуващи се вече граждани на Европа по документи, не успява да намери своето място в нея. Поколение, живеещо в социална изолация, гневно на цивилизацията, че не е това, което е очаквало. Поколение, ненамерило своето място в нея и продължаващо да не намира място и за своите деца, живеещо в бедност, неграмотност и без надежда за изход от този омагьосан кръг. Част от „по-добрата част от света“ на хартия, но не и като принадлежност. И вината за това е колкото негова, толкова и на тази „по-добра част“.
Европа отказва да признае провала си по отношение интеграцията на милионите хора, които приютява от десетилетия насам, а от това губи само и единствено тя. Колкото по-скоро си изрови главата от пясъка и погледне обективно на ситуацията и на миналия си опит, толкова по-бързо би могла да стигне до някакво решение и нормализиране на обстановката. А какво показва досегашната политика? Че „Заповядайте, има място за всички“, не е достатъчно. Че социалните помощи не са интеграция. Че всички сме толерантни, но тази толерантност има граници. И че прекаленият страх от дискриминация води до дискриминиране на самите нас. Решението не е в затварянето на границите, а в диалога и правилата, които да важат за всички.
Коментирайте чрез: