„Отиват и показват: „Ей тука, в тая ливада, има труп, ей тука някъде го копахме“. И колегата Цветанов с един багер копае и вади трупове“.
Цитат от някоя черна комедия на братя Коен? Разговор между патолози? Изповед на вманиачен некрофил? Разказ на пребледнял начинаещ ексхуматор? Съвсем не – просто министър-председателят Бойко Борисов държи реч. В Берлин. Пред строга и консервативна немска аудитория.
Година по-късно, в пристъп на задоволство от поредния изкопан с багер труп, Борисов дори разпореди пред медиите „да се купят три-четири телешки пържолки“ за кучето, намерило тялото. За статистиката – тялото бе на 17-годишно момиче. Отвлечено и удушено.
Некроманската реторика всъщност не е новост у нас – още преди години Иван Славков-Батето например се разсърди на жителите на цял столичен квартал: „В Орландовци искат крематориум обаче няма пари! Ако някой се гътне през моя мандат, обещавам, че ще го копам лично“. Но това си беше Батето – за него никога не можеше да си сигурен на колко промила е застанал пред камерите. А и за умрелите – или добро, или нищо.
Когато обаче народен представител, още повече – премиер, прави подобни втрещяващи изцепки, вече не е забавно, а напротив – обидно. За институцията, за колегите му, за аудиторията.
„Как да няма работа? Примерно за овчари в момента има. Така се търси агнешко и овчо в цяла Европа, че просто… В зеленчукопроизводството. Ма той нямал работа, защото бил IT специалист…“
Всъщност проблемът е именно в аудиторията. Всяка публична професия и всяко публично изказване се влияе пряко от изискванията на аудиторията. При родните политици това е толкова осезаемо, че чак е забавно да се наблюдава. Миков например едва ли ще занимава червените баби с европейски ценности и модернизация. Не, разбира се – ще им разтяга локуми за пенсии и социални помощи. Радан Кънев ще е на другия полюс – предвид предимно младите си и образовани избиратели ще е принуден да говори разбираемо, аргументирано и да им казва това, което искат да чуят. А Радан това и прави в голяма степен – чете мненията и статусите им във Facebook и след два дни излиза с подобно официално изявление. Колегата му Москов също се възползва от настроенията на електората и от време на време надава по някой невинен пушечен изстрел в посока ДПС, за да си вдигне рейтинга. За „Атака“ и Патриотите е ясно – антибългарски световни конспирации, България на три морета и пр. Произнесени с напевен фюрерски тон. За ДПС – безконечна и „корпулентна“ реторика.
„Какви са тия съдии – някаква пикла ми завършила миналата година и вече е с имунитет“.
Докато не идва Борисов с долночифликчийското си наречие и не започне да нарича избирателите си „човешки материал“, „овчари“, „козари“, „тираджии“, „ония, дето избегаха“ и пр. И най-сбърканото от всичко – въпросните избиратели не само че нямат нищо против, но дори и одобряват подобно поведение. Дали защото им омръзнаха безкрайните отегчителни и неразбираеми монолози на Местан, Станишев и сие; дали заради осъзната или неосъзната носталгия по бай Тошо; дали поради сбъркани фетиши за „човека от народа“, дали просто защото: „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“.
Първо – нека е ясно, че понятията „разбираемост“ и „каруцарство“ нямат нищо общо. Границата между тях дори не е тънка, а огромна. Пази се от високата стена на Елементарната култура и гигантската китайска армия на Първите седем. Ако все пак единствената ви възможност да разберете нечия реч е тя да звучи „по е те тоа начин“, значи проблемът изобщо не е в политиците, а във вашия телевизор.
„Това да мачкаш Цветанов е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш“.
Второ – подобен полскотръмбешски манталитет в политиката не се (и не може да се) толерира от никое уважаващо себе си общество. Към него трябва да имат непоносимост и медиите, и гражданите, и самата политическа система. Пример – френският депутат Филип льо Ре се разкудкудяка в пленарната зала, подигравайки се на своя колежка. Резултатът – почти моментално олекна с половината си заплата. Бившият кмет на Торонто – Роб Форд, освен че си призна, че е пушил крек, бе и хванат на запис да реди звучни онтариовски псувни по неизвестен човек. За което моментално бе сдъвкан на парчета и от медиите, и от обществото и бе принуден да се извинява публично. Ако си представим, че някой хипотетичен западен премиер се подиграе в национален ефир на свой политически опонент, относно говорния му дефект, то можем смело да прогнозираме, че въпросният хипотетичен западен премиер едва ли ще си довърши мандата.
„Ако кмет, зам.-кмет някъде надигне главица или направи нещо, го омитам веднага, но не го връщам в партията. Навънка и това е“.
Трето – нашенската концепция за „човек от народа“ си остава все така безнадеждно овехтяла и лъхаща на соц. Разбиранията за нея не са се актуализирали в последните поне 50 години и се изчерпват с гореспоменатия фриволен харманлийски диалект, тъпи шегички в стил „Таз година половин (проводник) магистрала – догодина цяла“, рязане на ленти и пъхане на залци от погачата в устата на девойки с народни носии. И в чужбина различни политици се стремят да се покажат приобщени към народа, но използват доста по-простички, възпитани и ненатрапващи се методи за това – например да ходят с метро или с колело на работа.
„Не познавам човек с прякор Стенли, а Стоян Сарийски беше гадже на дъщеря ми. Заварих я една вечер плачеща и го набих“.
Четвърто – да твърдим, че 40% от гласувалите на последните избори нямат нищо против премиерът им да се държи като простак, защото и те самите са такива, би било прекалено тъжна теория. А и ако го казва някой друг, а не той – със сигурност ще се разсърдят. Факт е обаче, че ако те самите реагират остро на неуместните изказвания на вожда си, вместо да се чудят как да ги оправдават, има доста голям шанс той да спре „да се напъва“ и да ражда по три нови такива на седмица. Има голям шанс и пленарната зала най-накрая да спре да прилича на битака в Малашевци, тъй като списъкът с безумно политическо „плещене“ не се изчерпва само с Борисов. В него са „разпищоленият“ Станишев, радетелят за женски права Кирил Добрев, „in vivo“ членовете от здравната комисия, „ваканцуващият“ Хафъзов, „лумпенът“ Монов, „трикът“ – Лукарски, Маяма Нолова, девет десети от парламентарната група на „Атака“ и пр., и пр.
Те обаче са политици – говорят това, което се харесва на аудиторията. Не е ли време самата аудитория да вдигне поне малко критериите?
Коментирайте чрез: