„Ще умрем за Унгария и за Европа“ – с тези думи директорът на унгарската информационна агенция приключва съобщението си минути преди артилерията да порути сградата на ведомството му – преди повече от 50 години, през ноември 1956-та година. Освен Унгария, още Полша, Чехословакия, Германия правят многократни опити да превъзмогнат наложения им тоталитаризъм. Гражданите им жертват всичко за свободата си, а надиганията им са толкова знакови, че маркират фазите на тоталитарните режими в Източна и Централна Европа. 1953-та в Берлин, 1956-та в Будапеща, 1968-ма в Прага, 1970-та в Гданск, а съвсем отскоро – от края на 2013 – и в Киев – тези години отбелязват отделните етапи в постепенното унищожаване на една чужда властова система.
Историята на посттоталитарните нации им беше обсебена и манипулирана. За разлика обаче от централно-европейските държави, оказали систематична съпротива на тоталитаризма, пост-съветска Украйна е рисковано дистанцирана от общата европейска съдсба, културата е доминирана от комунистическите идеологеми и от хватката на репресивната пост-тоталитарна реалност. Украинският народ жертва всичко в една борба за идентичност, чийто изфход изглежда предрешен, мотивиран от съзнателния си избор на Европа като символ на бъдеще, прогрес и ценности. Украйна води битка за присъединевяне към същата ценностна и историческа идентичност, за оставането си в която води през 1956 битка и Унгария.
Примерът на борещите се общества е заразителен. При нас нещата тръгнаха още от самото начало с огласена отгоре “промяна”. Самата дума “промяна” беше въведена в обращение от Егон Кренц, председателят на Партията на Демократичния Социализъм в ГДР, и бе една от фикциите, с които се зададоха настройките на контролираната от бивши представители на комунистическата номенклатура пост-тоталитарна реалност на България. Те зададоха параметрите за демократичен режим, в изказвания на техни функционери дори думата “демокрация” умишлено беше подменяна с лишената от сериозно съдържание дума “демократизъм”. От всичко най-тъжна е загубата на представа за причинно-следствените връзки, загубата на памет за близкото минало. Днес измамените хора прехвърлят вината за проваления преход върху самата идея за представителна демокрация.
Истината е че тоталитарните практики не прекъсват с падането на тоталитарния режим. Ефектът от неговите противообществени и разединителни практики далеч надживява съществуването на самия режим, затова и събарянето на един тоталитарен режим не гарантира демонтирането на тоталитаризма и обществено-политическите му превъплъщения, посредством адаптирането на вече износени и неефективни практики на цялостен контрол, заблуда и манипулация на истината. Пост-тоталитаризъм е следващата стъпка на цялостното унищожаване на гражданската и политична идентичност на човека. Добра и навременна реакция на това е актуализирането на политическия дискурс, след като Президентът на републиката най-сетне заговори за жертвите на тоталитаризма, неистината за миналото ни и отварянето на Досиетата.
Ако нашият протест не може да свали правителството, той има поне важната функция на борба с ежедневните проявления на пост-тоталитарни властови и икономически интереси. тоталитаризъм. Малкият, битов или потребителски протест е част от тематиката на есето на Вацлав Хавел “Силата на безсилните”. Лишаването на един потребителски или търговски обект от знаците на монополистичниен, корупционни или идеологически пост-тоталитарни обвързаности е първата малка крачка към ежедневната съпротива.
Централно-европейските държави изградиха здрани основи на своите демократизирани общество. Украинците се борят в момента за изграждането на тези основи. Къде ще потърси българското общество тези основи? В паметта и истината за миналото? В прошката? В изваждането на светло на тъмните комбинации на пост-тоталитарния властови и икономически интерес? В законността и утвърждаването на ценностен консенсус? Отговорът на тези въпроси може би е в бъдещето, но бъдещето започва днес от автентично осмисляне на миналото.
Публикувано в брой 26 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: