Много се изписа по темата „Розово“ в предишните дни – след първите гневни и изпълнени със срам коментари се появиха анализи, квалификации, исторически обяснения, хипотези за причините, довели до проявата на агресия и расизъм към бежанците от Сирия. Темата за отговорността – както лична, така и от страна на институциите – и необходимостта от прилагането на съвсем конкретни законови мерки беше повдигната.
А аз се замислих с какво би допринесъл още един коментар – освен добавянето на поредния глас към хора на възмутените и огорчените. Не ми се поставят диагнози, не ми се правят обобщения, а не познавам закона достатъчно добре, за да посоча всички аспекти от него, които са били погазени в случая. Знам, че са много и че е важно те да бъдат разпознати, а виновните – да понесат отговорност за случая.
Но също така знам, че отговорността не е само юридически термин. Отговорността е това, което произлиза от и същевременно създава условие за разговор, то е онова, което ме кара да търся думи, за да опиша начина, по който вече – искам или не – се оказвам въвлечена в темата. Отговорността ме принуждава да отвърна на нещо, което ми се случва и ме засяга, но което може и да не е мое. Като Розово. Като България.
От юни 2013 г. насам често ме питат защо протестирам и ми пука, след като не живея в страната, и с какво право отправям искания, свързани с управлението ѝ. Отговарях, че това, което ни докосва и променя, което ни кара да желаем, мечтаем и страдаме, не е въпрос на идентичност, притежание или местоположение. Че както стачкувам за повишаване на заплатите на преподавателите ми в Англия или за увеличаване на бежанските квоти в Дюселдорф, както ми пука за студентите в Тайван и мигрантите от Непал и Филипините, умиращи по строежите в Катар, така ме интересува и какво се случва на мястото, където съм отраснала. Че знаейки български, обичайки хора, които живеят на това място, имайки и спомени, обвързани с България, няма как да не съчувствам: както ентусиазма от първите месеци на протеста, така и разочарованието на зимата.
Смятам, че отправяйки политически искания, не можем да го правим от позицията на идентичност и същност, на нещо, което вече сме или имаме (националност, пол, раса, етнос). Политиката не ни оставя там, където вече и без това се намираме. Защото полисът е обществено пространство, което се създава и променя, то е прокарано от различия. Не е даденост. Политиката не е просто поприще, отредено на 240 богоизбрани, тя е това, което поставя основите за разговор, за дебат. Тя налага и друг тип отговорност. Отговорност, която е споделена, а това не я кара да намалява, а напротив – да нараства.
Може би затова ми се струва, че случилото се в село Розово, стената пред Парламента, стената по границата с Турция, думите на страх, заплахи и обида се нуждаят от отговор – даже го изикват. И то не един, а много. Има значение как и какво говорим, кои думи се превръщат в част от средата, която живеем и която ни променя. Може би не всеки отговор ще бъде адекватен. Може би не всяка обида ще бъде забравена, а извинението ще дойде не оттам, където е очаквано. Неуместното и неудобното обаче са важни, защото с разногласието си полагат основите за разговор, което пък е част от друг вид политика – скептична към универсални обяснения и лесни отговори.
Когато чуждото, непознатото или онова, което е не на място (може би изкоренено, принудително изгонено, избягало, отвлечено), биват отхвърлени априори от общественото пространство, когато в избора си на думи маскираме малките, уж незначителни, но все пак съществуващи разлики, тогава унищоваме условията за такава една, разногласна политика. Помня един дебат в Червената къща през декември, когато темата беше „Протестът и гражданското общество“. Беше поставен въпросът за „не-гражданите“: а каква е тяхната роля в промените, които искаме да инициираме? Първата ми мисъл, чувайки това определение, беше на изумление – някой в България действително мисли и за онези, в лагерите, не-граждани, без право на глас, невидими, изчакващи да им бъдат отредени едни или други права! А се оказа, че въпросът се отнасял за „онези от село“ и тяхното притеснително неведение. Не-граждани били всъщност селяните.
За унищожаващи определения от този тип или като „селски фашизъм“ говоря, когато си мисля, че има думи, които вместо да отварят нови пространства, всъщност намаляват видимостта към вече съществуващи, проблемни и болни такива. Тези думи не са безобидни описания, те са активни участници във формирането на политическата среда.
Дискриминацията има много лица и често осъждайки едно нейно отражение, всъщност самите ние я проявяваме по друг начин. Струва ми се, че реториката на разделение на граждани от „не-граждани“, за да се критикува проявата на дискриминация и расизъм към трети, е именно симптом на такава слепота: към детайлите и към наличието на различия между всички участници в полиса.
Нещата винаги са по-комплексни и е трудно да снемеш някого от отговорност по презумпция, защото вече е заведен под една или друга категория. Например: като т.нар. „граждани“ собствената ни свобода на движение в рамките на Европейския съюз, възможността да учим и работим в чужбина, да получаваме лесно визи за други страни всъщност е неразривно свързана с ограничаването на движението на други хора, например такива, идващи от Близкия Изток или Северна Африка. А те често бягат от режими, преди това поддържани дълго от нашите европейските лидери, защото така е било икономически изгодно. Името „Крепостта Европа“ не е случайно, както не е случайна и смъртта на хиляди хора, опитващи да достигнат стените ѝ. Те са оставяни да умрат във водите на Средиземно море или буквално изритани обратно от гръцки и български гранични патрули. Расизмът е институционализиран както в ЕС, така и в България. Незнанието и глупостта не се ограничават единствено до жителите на някое селце, а невежеството може да бъде и стратегически избрано. А „гражданите“ не са имунизирани от именно този избор.
Сякаш това, което научих от случая в Розово, е необходимостта от осъзнаването на споделената ни отговорност за средата, в която се намираме. За тези от нас, които боравят с думи, задачата е да намерим такива, които да участват в разгръщането на нови пространства: по-разногласни, по-търпими и допускащи грижата за онова, другото – непознато, уязвимо, ранено.
Това за мен е истинска политика.
Публикувано в брой 37 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: