19 февруари 2014 г. Традиционно има вечерни чествания на паметника на Апостола – единствения наш Васил Иванов Кунчев. Левски. Символът на порива на един малък, но силен народ към свободата. Символът на любовта и саможертвата за род и родина. Символът на всичко, което все още имаме за свято и чисто. Левски – онзи, към когото се обръщаме, когато всички други символи са обезценени. Левски – онзи, който е трептящата светлина на свещта във всяко мрачно и нечовешко време.
Няма да говоря нито за ролята и мястото на Левски в историята и съдбата на България, нито за това, какво се случва със заветите на светлоокия българин. Толкова е говорено за Левски, че думите са по-изтъркани от стълбите на паметника му. Паметник, от който неотдавна бяха задигнати метални орнаменти. За скрап. Помня, че тогава анонимен бизнесмен беше предложил публично да откупи откраднатото, за да възстанови паметника…
Така че какво сме разбрали, какво носим, какво следваме от наследството на Апостола е въпрос, на който всеки един от нас трябва да прецени какво да си отговори. Да отговори сам за себе си. И сам със себе си. Това е много личен разговор. И труден, предполагам.
За друго искам да говоря. На официалната церемония за отбелязването на 141-вата годишнина от гибелта на Левски, паметникът на Апостола остана ограден. От метални заграждения. И кордони полиция. За да могат официалните лица да са при него, за да си прочетат речите и да ги снимат… За да са спокойни, че хората няма да им пречат. За да не се страхуват от… народа.
Каквото и отбелязваме, свързано с Левски, в едно съм сигурна – Левски не може да стои зад огради. И щом политиците имат нужда от полиция и огради, за да отидат да го почетат, значи не са това, което трябва да бъдат. Левски не може да стои зад огради, защото Левски е на България. Той е България – такава, каквато е в писмата, думите, тефтерчето му, такава, за каквато мечтаеше и за каквато умря…
Не можете да ограждате Апостола. Вие сте никои.
Публикувано в брой 28 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: