Роден съм в Ямбол. Живея и работя в София от десетина години, като последните няколко все по-рядко се прибирам. Доскоро не се интересувах от политика. Работех, учех и се наслаждавах на природата в свободното си време. Но дойде денят, в който се събудих и осъзнах, че свободно време не ми остава за нищо, освен за работа (като средство за оцеляване).
Природата е унищожавана и застроявана, а хората стават все по-безхаберни за случващото се около тях. Видях България като един потъващ кораб, чийто екипаж го напуска, а офицерският състав се опитва да изкърти оставащите му дъски, за да ги продаде на първата срещната пиратска баржа.
Протестирам, защото не искам да напускам кораба. Не искам той да потъва, не искам дъските под краката ми да бъдат разменяни за празни обещания и лъскави дрънкулки. Протестирам и вдигам шум, опитвайки се да събудя колкото се може повече хора от летаргията и сивата инертност.
Заредих се от редакцията с една купчина издания на вестник „Протест“ и след над сто дни шествия и блокади в столицата се прибрах в Ямбол. Сутринта станах рано и излязох на една от централните улици на града. Започнах да раздавам вестника на минаващите хора и на тези, седящи по кафенетата. Бях готов за всякакви нападки и въпроси, но не срещнах такива. Общо взето очаквах доста негативно отношение, но срещнах по-скоро неинформираност.
Моментът, в който хората разбраха, че вестникът е безплатен, започнаха да подават ръце към мен все едно раздавам топъл хляб. Сто и тридесетте бройки свършиха за отрицателно време, като дори някои ме преследваха, за да се сдобият с вестника. „Защо протестирате?“, „От коя партия сте?“, „Кой ви плаща?“, „Какви са алтернативите?“, „След оставката какво следва?“ – такива бяха стандартните въпроси. Отговорите ми бяха с различни думи, но казваха само едно – „Събудете се!“. След множеството разговори с моите съграждани ми стана ясно, че е имало около двадесетина протестиращи в града, които бяха по-скоро тема за подигравка от страна на неинформираните.
Животът в провинциалните градове не е никак лек, но е такъв защото ние, обществото, сме допуснали да стане такъв. Пейзажът в България изглежда като изваден от постапокалиптичен филм на ужасите, из който обикалят сенки с празни очи, гледащи към хоризонта и чакащи спасението да се появи. „Съединението прави силата“ – това е изписано на палубата на нашия кораб. И ние сме екипажът, който трябва да го спаси от потъване.
Оставка!
Публикувано в брой 10 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: