Тъй като наскоро едни неприятно закръглени чички (собственици на едни псевдо-журналистически агенции) пускаха едни сигнали, в които се разнасяше и името на нашия вестник, редом с едни милиони на едни НПО-та, от екипа решихме, че ще е тъпо да стоим отстрани и да си траем (току-виж сте се вързали на нещо). При думата „вестник“ в съзнанието на всеки автоматично изплуват печатници, редакции, циклостили, варели с мастило, торби с пари и пр., а дебелите чички се възползват от това. Обаче всяка история си има две версии – драсваме ви това материалче, за да запознаем вас, читателите, с нашата (която, btw, е вЕрната! Тhe right one!).
Ако ни смятате за доста съмнителни типове – т.е. не знаете какви сме, как сме се появили, чии пари перем и на колко ракии пишем статиите – ето ви шанс да си доразвалите впечатленията.
Вестник „Протест“ се появи на петдесет-и-някой си ден от #ДАНСwithme. Сигурно помните, че регулярните медии цяло лято ни изкарваха 3000 човека и постваха новините за протеста някъде между хороскопите на Лещански и резултатите от световното по снукър. Единственото място, където можеха да се намерят свестни материали за протеста, беше в интернет. Такъв беше и замисълът на вестника – да ги събира и отпечатва, за да достигат до повече хора (най-вече до такива, които нямат редовен достъп до мрежата).
Бяхме някакво странно и сбъркано площадно издание – раздавахме се безплатно всеки понеделник на протеста, а за по-нататъшното разпространение разчитахме на хората. На тях пък взе, че им хареса, и решихме да се развиваме – започнахме да пишем и авторски материали специално за вестника.
Вестникът се правеше (и до днес се прави) от няколко средностатистически индивида, срещнали се на площада. И тъй като работата беше изцяло на доброволен принцип, екипът непрекъснато еволюираше (сещате се, че не всеки може да отделя време постоянно). В момента от първоначалния състав има точно един човек (една асоциална откачалка, която си е кръстила хамстера на Орешарски).
Тиражът в началото беше никакъв (100-200 бройки), но се оказа, че интерес има и броевете не стигат. Но цървулът си е цървул, а простакесата си е простакеса – никой от екипа не гореше от желание да дава лични средства всяка седмица. Затова решихме да сложим касичка за дарения. Вестникът си остана безплатен, но всеки беше свободен да му помогне с колкото може и иска. По някаква странна причина – оказа се, че има желаещи. Даренията не само ни стигаха за отпечатването на един брой, но понякога ни оставаха дори и за пияч… кхъ-кхъ… за следващия брой тоест… (В свое оправдание ще кажем, че пускахме отчети за изхарченото. Винаги.)
Вестникът беше 8 стр. малък формат и в златната си ера достигна до 1000-1200 броя на седмица. С любезното съдействие на Юли Печатаря – за 1000 броя заминаваха по около 100 лв (трудно е да сметнем колко отстъпки ни е направил тоя човек и за колко тиража не ни е взел пари). Някакви разходи имаше и за поща – пращахме бройки на раздавачи-доброволци в няколко града (на леличката от гишето в Централна софийска поща и до днес ѝ се повръща, като ни види).
В началото май основната ни функция бяха надъхващите статийки, в които обяснявахме на хората от площада колко са яки (и те и протеста) и от какви заблудени ретарди е съставена останалата част от човечеството. Постепенно обаче взе да ни омръзва – нещата очевидно не бяха толкова прости. Ако искахме да има полза от вестника, трябваше да бъдем обективни, а не коне с капаци. А това означаваше да се мъчим да сме еднакво критични към всички – включително и към протестиращите (за което и много хора се разсърдиха).
Вестникът започна като част от Протестна мрежа, макар че идеята за създаването му се роди доста преди да се появи Протестна мрежа – първите ни броеве и до днес си седят на сайта им. С течение на времето обаче в екипа не остана никой пряко свързан с тях и постепенно се отделихме. Причината донякъде отново е същата – ПМ си е отделна гражданска организация. Каузата ни може и да е еднаква, може и да не е, но едно беше ясно – ако искахме да сме обективни, това означаваше да пазим дистанция от всички – включително и от тях. Иначе ставахме чисто и просто медийна бухалка с обърнат знак.
Нататък историята сигурно я знаете – площадът оредя, даренията намаляха, оттам и тиражът (КТБ-то и то затвори…). Карахме известно време на командно дишане, но в крайна сметка стана ясно, че хартиеното издание трябва да изчезне, поне засега. По някакъв особен начин обаче вестникът си заживя собствен живот и разбрахме, че ще е тъпо да го убием. С оставка или без.
В момента сме онлайн издание. Продължаваме да си събираме материалите в PDF брой, повече заради доброто старо време, а и защото все пак сме вестник. Разходите ни се свеждат до 50 лева на година за хост на сайта и до ужасно много изгубено свободно време.
И в този дъжд от откровения – ако още не сте разбрали, журналисти в екипа почти няма (с едно-две изключения). За сметка на това си имаме в излишък счетоводители, биолози, политолози, предпечатари, неуспели пианисти, гладни студенти, един-двама с неизяснена професия и (shame on us!) дори един социолог. Пръснали сме се от Ню Йорк до Велико Търново и всеки от нас се опитва да набута вестника измежду другите си 32903 задължения. В тази връзка – прощавайте, че отвреме навреме изобщо не сме редовни.
Медията ни е непрофесионална и експериментална, но пък точно това и е интересното. Някъде дълбоко в душите си, в една неосъществима реалност, тайно си мечтаем да ни купи Пеевски, за да видим по една минимална работна най-накрая, а и да доживеем по-светло бъдеще, в което да имаме редакция, чистачка и леличка-кафеджийка…
В една по-осъществима реалност – ни се ще просто да се поразраснем, да натрупаме по-голяма аудитория, да станем по-конкурентноспособни на конвенционалните медии, да срещаме повече мислещи и готини хора и по-малко партийни зомбита (не за друго, ама вторите са ужасно скучни).
Толкоз от нас. Чухте ни версията (която, btw, е вЕрната! Нали се разбрахме?).
Ако по случайност не сте решили да ни зарежете след тоя материал – до нови срещи!
Thanks за вниманието!
Коментирайте чрез: