На 14 февруари Пловдив бе в центъра на общественото внимание. На тази дата бе насрочен протест срещу делото в Апелативния съд по казуса за прехвърлянето към Главното мюфтийство на собствеността на Куршум джамия в Карлово. Религиозният паметник, създаден през 1485 година, който повече от век няма функциите на действащ храм и молитвен дом, бе върнат през октомври 2013 на Мюфтийството с решение на Пловдивския окръжен съд.
Община Карлово обжалва решението на съда с мотивите, че Куршум джамия и прилежащият й терен са публична общинска собственост и реституцията им е недопустима. Гражданите на Карлово също не бяха безучастни към случващото се и веднага започнаха подписка, която бе последвана от протести в защита на културно-историческия паметник.
На протеста в Пловдив се събраха около 3000 души, предимно футболни агитки, припознали случая като казус от своята компетенция, а към тях се присъединиха и други граждани. Съдържанието на протестните послания се оформи около негативната платформа срещу ДПС и вмешателството им в политическия живот на страната. Протестът обаче бе различен от продължаващите месеци антиправителствени протести поради откровените си ексцесии, хулигански прояви и предизвикано полицейско насилие. Счупени бяха няколко прозорци на пловдивската Джумая джамия, а по време на шествието е пострадал и павилион от веригата Lafka. Има над 120 задържани участници, а 8 от футболните фенове са били осъдени.
Пловдивските протести определено не бяха мирни, и затова са в откровен контраст с активизиралото се през миналия юни протестно движение. За 8 месеца протести в София напрежението се ескалира само в няколко отделни случая, като основният повод бяха умишлени провокации. За разлика от антиправителствените протести, насилието бе търсен акцент в пловдивските размирици, провокиран от самите агитки. Нито нападението над религиозен храм може да бъде цивилизован израз на позиция, нито уличните изстъпления могат да реализират трайна и стойностна протестна платформа. Никой не спори, че привържениците на футболните клубове имат право на мнение, но би било добре да измислят начин на изразяването му, съобразен с века, в който живеем.
Проблемът обаче има и друга страна. Псевдоелитът настоява, че с позицията си против прехвърлянето на собствеността на Куршум джамия към Главното мюфтийство, противниците на това решение дискриминират мюсюлманското малцинство. Истината обаче е, че казусът с Куршум джамия не засяга пряко мнозинството от мюсюлманите, които ще могат да изповядват религията си свободно и без културно-историческитепаметници да преминават във владение на Главното мюфтийство. Смяната на нсобствеността не предопределя увеличаване на правата и задълженията. Гневът на политиците е насочен към политиците и магистратите. Насрочен е срещу решението на Апелативния съд да пренасочи владението върху културно-исторически паметник, а не срещу хората, които изповядват вярата си в ислямските храмове. Този гняв не бива да се излива срещу джамии – това е опасно активиране на националистически настроения, а има фактори, които само това чакат.
Интересна бе реакцията на Партия “Атака”, която в миналото опитваше да предизвиква и да вади дивиденти от екцесии пред мюсюлмански храмове – нека си спомним за напрежението, което създадоха със свой митинг пред софийската Баня-Баши Джамия през 2011 година. По повод пловдивския инцидент, Сидеров заяви, че подкрепя каузата на гражданите, но пък партията му категорично се разграничава от насилието, до което се стигна пред джамията. Явно партията се готви за предстоящите евроизбори и нагажда вижданията си според положението си. А положението й в момента не е никак хубаво.
Насилието няма да реши проблемите на обществото ни. Ще ги решат чуваемостта и общественият консенсус.
Публикувано в брой 28 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: